Андрей Гуляшки - Чудакът

— Не се безпокойте! — този път Юлиян се усмихна кисело. — Аз ви уверявам, че тези отговорни другари са доволни от местата си и че те не биха желали да ги разменят с това кресло. — Прав ли съм? — обърна се той към двамата. Те кимнаха с глави.

Щерев каза:

— Ние сме добре. Вие не се тревожете за нас.

— Защото — продължи Юлиян и очите му започнаха бавно да потъмняват — това кресло играе в момента ролята на прокрустово ложе. Знаете ли впрочем, какво означава думата «прокрустово»?

— Аз съм машинен инженер — рекох. — Не съм се занимавал с филологически науки.

— Древногръцкият разбойник Прокруст имал две: легла: късо и дълго. Когато взимал в плен нисък човек, той го настанявал на дългото легло и разтягал с чекрък тялото му, докато стъпалата му опирали таблата. Когато вземал в плен висок човек, настанявал го на късото легло и със секира режел от краката му толкова, колкото било необходимо. Подобно на прокрустовите легла е и моето кожено кресло. В него каня да седнат на делови разговор някои от моите първи сътрудници. Моля!

Гледах го втрещен. Беше ми едновременно и страшно, и обидно. Знаех ли го дали се шегува, или пък не е напълно с ума си?

Събрах сили и попитах:

— Мога ли да зная за какво сте ме повикали?

— Е, седнете де! — каза с досада Юлиян. — Нищо няма да ви стане, аз се пошегувах само. А вие май не разбирате от шеги!

— Има шеги и «шеги»! — рекох. Седнах смирено на проклетото му кресло.

— Трябва да се научите да търпите критика! — каза Юлиян. — А критиката е в известен смисъл, «прокрустово ложе». — Той смачка бавно остатъка от дългата си цигара в претъпканата с фасове пепелница, намръщи се за миг — от пепелницата ли, или защото не му харесах — между нас още в първия миг беше се възцарила някаква антипатия! — и продължи с равен глас, като отново тикна ръце във велуреното си яке и възобнови разходките си напред и назад: — Повиках ви от любопитство! Искам да зная, защо вършите такава глупост — преднамерено да задръствате работната си площадка с купища железарии?

«С тоя човек няма да се разбирам!» — и едно усещане, че губя почва под краката си, започна да ме обхваща. «Още не сме се запознали като хората, и вече ме предупреждава отдалече със секири и макари, а сега нарича глупост мерките ми за икономия на време!»

— Още одеве ви казах, че струпвам детайли, за да икономисвам време! — рекох.

Той се изсмя: в очите ми, безцеремонно, като че ли имаше работа с някой най-обикновен работник!

— Тези ръководещи другари — кимна той към Щерев и Никодимов — се изказаха за вас много ласкаво, а вие продължавате да държите на една очевидна глупост! В края на смяната губите време, за да си проправяте път сред струпаните детайли, и това вие наричате икономия на време! Вие прахосвате монтажно време за функции, които не са ви присъщи, и същевременно твърдите, че ускорявате монтажа. Как да ви разбирам, другарю Спиров, ще ми обясните ли?

Нищо не му обясних, защото усещането, че губя почва под краката си, правеше главата ми да се върти и стомахът ми да се надига към гърлото.

Вечерта отидох у Щереви. Тъй и тъй, казвам на Щерев, отчаял съм се, много лошо започна! Защо се залови за мене тоя човек?

А той, какъвто е великодушен и добър, тупа ме приятелски по рамото и ме утешава. Не е — казва — само до тебе, с мнозина започна, може да се каже — с всички. Никому не се размина. Не видя ли на събранието какви трески хвърчаха?

Бях на събранието, видях да хвърчат трески и настроението ми помръкна още повече: «Ако Юлиян се задържи, аз през плет няма да видя повишение!» — въздъхнах в себе си. Кошмарен човек!

Щерев имал чувството, че бил строг и малко зъл, но че си разбирал от работата. Само не могъл да си обясни жеста му с почерпката. Тридесет-четиридесет шишета водка със съответните мезета — а те бяха доста богати, защото съдържаха маслинки, чушчици, половинка яйце и резенче сирене, — това прави почти една директорска заплата. Но да оставим настрана разноските, казваше Щерев. Него го впечатлило друго, което било още по-необикновено. На събранието не се церемонил, дялкал трески от инженери и работници, джаста-праста право в очите! А на трапезата се развеселил, вдигал наздравица за тия, дето най-остро критикувал, и накрая се разпял, песни взел да пее! Какъв човек! И що за характер? — чудеше се Щерев.

— Кошмар! — рекох. И понеже за мен не вдигна наздравица на почерпката, допълних: — Опасен тип!

— Защо? — обади се Мая. Тя се обади за пръв път тази вечер, а лицето й, кой знае защо, пламна като божур.