Андрей Гуляшки - Чудакът

— Ха-ха-ха! — засмя се весело и зловещо Юлиян. — Виж ти! Къде открихте този амбулантен астроном? На кое място беше инсталирал телескопа си?

— Забравил съм! — рекох. — Навярно на височината?

— Ами да, на височината.

— И каква забележителна постройка имаше на височината?

— Май че тогава нямаше никаква!

— Ха-ха-ха! — засмя се повторно Юлиян, но този път съвсем зловещо.

— Моля! — засегнах се аз. — Не виждам да съм казал нещо смешно, за да се смеете така!

— Как така да не сте казали смешни неща? — Сивите му очи бяха потъмнели и погледът им ме смазваше като безмилостен валяк. — Първо — рече той, — през април никаква планета Юпитер не се вижда привечер. Това е известно дори на амбулантните астрономи, както благоволихте да се изразите. Второ, на височината над Монмартър се издига огромната старинна катедрала «Секрекйор», която е била построена на същото това място преди повече от два века!

— Може да е ставало дума за друга планета, а не точно за Юпитер. А катедралата да не ми е направила впечатление. Нито съм астроном, нито архитект! Не, не виждам основание да се смеете по такъв обиден начин!

— Привечер през месец април не се виждат никакви планети, затова по него време не се появяват на височината никакви «амбулантни» астрономи. Вие не сте помирисвали Монмартър, приятелю, а говорите за «амбулантни астрономи» и за планети. Това е толкова смешно, че ако не беше другарката Щерева тук, аз щях още да се смея, и с такъв смях, какъвто вие, по всяка вероятност, не сте чували до днес!

— Всеки помни от Париж различни неща! — повдигнах аз пренебрежително рамене.

Боже мой, лицето на тоя човек изведнъж потъмня и оня проклет валяк на погледа му безмилостно се насочи към мен!

— Ходили сте в Лувъра, нали? — попита ме той.

— И то не един път! — рекох.

— Е, и какво има пред Лувъра?

— Какво може да има? Улица има, какво друго?

— Ха-ха! Ха-ха! — отново се разсмя Юлиян, но този път в зловещия му смях прозвучаха сякаш злобни нотки. — Защо лъжете, че сте били в Париж?

— Оставете човека! — помоли го Мая, без да ме погледне.

Да си жива сто години, царице моя, за благите думи! Обля ме пот, загубих дъх от притеснение.

— Благодаря ви, Мая, че се застъпвате за мен! — промънках. — Този човек не разбира от шеги. Аз се шегувам, а той взима отговорите ми на сериозно. Хе, хе!

И побързах да се измъкна. Току ме запитал за книгите, дето уж ги чета вкъщи. А вкъщи нямах дори четвърт книга. Бях дошъл в Н да правя завод, а не да се забавлявам с книжки.

Ето какъв дързък и безсъвестен човек беше Юлиян. Той използуваше служебното си положение, за да се гаври с по-ниските чинове и по този начин да се издига в очите на красивата Мая като голям началник и железен мъж!

Кошмар!

Когато Юлиян се роди, село Горно Ряхово се намираше на половин ден път от Н. По онова време от Горно Ряхово до околийското градче се пътуваше с конска каруца, пътят беше мек, подир каруцата дълго се стелеха сивобелезникави къдели прахоляк. Двадесет години по-късно, Юлиян тъкмо беше завършил гимназия, от Н до Ряхово се стигаше за около един час, тогава тъкмо бяха асфалтирали пътя и новите автобуси го навиваха за броени минути. В днешно време за Горно Ряхово пак се стига за около половин ден, както е било някога си, когато по мекия път са се търкаляли каруци и колелетата им са затъвали до главините си в дълбока кал. Върнало се беше времето назад не защото каруците бяха се върнали отново на мода, къде ти, нито коне има днес, нито каруци! — тези неща бяха останали на доизживяване само в спомените на по-старите хора, само там, в мъглявината на възпоминанията топуркаха коне и дрънчаха весело колелета. Някогашните неща нито бяха се върнали, нито можеха да се върнат, ами село Горно Ряхово като обезлюдя и като промени поминъка си, престана да се интересува за Н, а Н, като се превърна в индустриален град, загуби интерес към Горно Ряхово и му обърна гръб. Оживеният някога път помежду им опустя, асфалтът се изрони, зинаха дупки, като че ли хиляда танка го бяха млели и тъпкали с веригите си. Затова, ако си наумеше някой да мине по него с лека кола и не искаше да рискува ресорите на колата си, той пътуваше по набраздената му и издълбана снага с десетина километра в час, тоест половин ден, както е било във времената на шарените каруци и ракиените бардучета.