Андрей Гуляшки - Чудакът

И тъй — всяка вечер или през вечер. А туй са пари. Като зачестих да ходя у Щереви, тези пари оставаха в кесията ми, спестявах си ги.

По-рано много ми тежаха почивните дни, идвало ми е да рева от скука. Не бях тукашен, нямах роднини, у които да ходя, за да се отегчаваме взаимно. А с приятели не успях да се сдружа, защото нито играех карти, нито ходех на лов, нито бях пияч. Често се спасявах от скуката с един трик, който бях измислил сам. Отвеждах жигулката си в заводската работилница и там захващах да разглобявам машинариите й, да ги почиствам и отново да ги сглобявам. На обяд похапвах от яденето, дето си носех, почивах и пак започвах. Така минаваше времето… Но откакто станах свой човек у Щереви, нещата се промениха сякаш по магически начин. Празниците придобиваха празнично съдържание. Гощаваха ме сравнително добре, подремвах си с отворени очи, докато Щерев ми излагаше своите схващания за достойнството на човека, и с нетърпение очаквах мига, когато Мая ще ми покаже с поглед, че е готова да отговори на моите пламенни въжделения. За да ускоря този сладък миг, аз водех настъплението и по обиколен път, като ласкаех до умиление майчинските й чувства: носех малката Соня на гръб, играех с нея на Червената шапчица и подскачах из двора като кон…

С такива многостранни придобивки посрещнах лятото, готвейки се да бера златни плодове наесен, когато над нашия мирен и добър живот неочаквано се надвеси зловещата сянка на Юлиян.

Той ме сръфа още в деня на своята поява. След като заключи централния вход и всички други входове, за да накаже закъснелите — сурова и безцеремонна мярка, каквато бившият директор и насън не би се решил да прилага, — Юлиян, съпровождан от Никодимов, започна да обикаля цеховете с лице на ястреб, който се оглежда за плячка. Той беше облечен с велурено яке и кадифени панталони, носеше бяла риза с обърната яка. Лицето му имаше остри черти и се запомняше веднага с мрачната си хубост. Лично на мен това лице не ми хареса, едни неприятни предчувствия ме налегнаха, като се вглеждах в него.

Пристигнал-непристигнал в моя сектор на цеха, той хвърли бегъл поглед наоколо си и тутакси запита едного от работниците:

— Защо сте струпали толкова нагъсто всичките тия детайли?

Работникът ме погледна въпросително и повдигна рамене.

— Защо? — запита ме Юлиян.

Когато се здрависа с мен, очите му гледаха студено, но бяха ясносиви и погледът му беше открит. Сетне, като ме наблюдаваше втренчено, цветът им бързо потъмняваше и погледът им все повече заприличваше на една възправяща се насреща ми сива стена.

— Струпваме в края на смяната колкото се може повече детайли — рекох, — за да не чакаме сутрин да ги подвозват отвън. Печелим време, другарю директор, щурмуваме оперативната задача още с първите минути на смяната!

По устните му трепна някаква усмивка, стори ми се малко насмешлива. Той записа нещо в тефтерчето си с израз на коравосърдечен учител, който пише двойката ученика си, и с безстрастен глас ми нареди да се явя при него след половин час.

Никодимов наблюдаваше тази сцена отстрани, и както ми се стори, с доволно лице. Той беше сторонник на твърдия и безкомпромисен курс в усилията да се ликвидира закъснението по монтажа, но не намираше практическа поддръжка от бившия директор. Щерев искаше да съчетае твърдия и безкомпромисен курс с идеологическа просвета и затова го поддържаше само наполовина. Тъй или иначе, след като чух новия да ме вика в кабинета си, изпитах една слабост в коленете си, а в ушите ми като че ли запищяха отдалече дузина локомотивни свирки.

Докато отивах в дирекцията, срещнах на пътя си неколцина колеги, с които главният беше разговарял. Те изглеждаха повече озадачени, отколкото смутени, мънкаха и за разлика от друг път не изглеждаха словоохотливи. «Не им е още ясно с кого си имат работа!» — помислих си, макар че и в моята глава нямаше по отношение на главния никаква яснота.

В директорския кабинет заварих Никодимов и Щерев. Двамата седяха, а той се разхождаше напред-назад из стаята, захапал дълга папироса и тикнал ръце в джобовете на велуреното си сако.

— Ето ви и вас, другарю Спиров! — усмихна ми се той с неочаквано добра усмивка и с още по-неочакван жест ме покани да седна в коженото кресло, което се намираше отдясно на писалищната му маса.

— Моля ви се! — възпротивих се силно. — Как ще седна на това почетно място, когато: тия отговорни другари — кимнах към Щерев и Никодимов — седят на дъсчени столове!