Андрей Гуляшки - Чудакът

Невероятно, но факт, тоя човек май беше влюбен в жена си! Заместник-директорът на ЗПЦМ! Такива занесени мъже предпочитат да се уединяват до полите на жените си, вместо да ходят на гости или да пият уиски в бара на грандхотела.

Мая се показваше далеч по-нормална, шестгодишният съпружески живот беше извършил своето. Тя се държеше спокойно, без превземки и проявяваше според моите наблюдения пълно равнодушие към ухажьорските старания на мъжа си. Нещо повече, струваше ми се, че й беше писнало вече от него.

Редно беше да търси по-настойчиво развлечения вън от дома си, но нямах впечатление, че го правеше. Да се примирява с досадата си — не ми се вярваше, тя беше на 27 години, една възраст, когато се мисли най-малко за примирение. Да й пречи учителската професия — и туй предположение изглеждаше пресилено, никой не държеше учителките заковани в морални букаи, като едно време, днеска можеха да правят каквото си искат, да ходят, където си пожелаят, имаха пълна свобода. Но Мая, поне засега, не търсеше развлечения, все още се държеше с мен «неутрално», тоест еднакво далече както от «да»-то, така и от «не»-то. Изобщо царуваше неяснота.

В тази загадъчна обстановка паднеше ли ми да срещна очите й, аз продължавах да й се усмихвам неопределено, лудувах със Соня, играех шах с Щерев, като преднамерено допусках грешки, и стоически понасях назидателните му поучения.

Времето се затопли, започнахме да се застояваме на двора. С бракувани дървении, които докарах от завода, направих на Соня люлка. Дърводелството ми вървеше отръки, люлката излезе яка, понякога и Мая не устояваше на изкушението да се люшне напред-назад. В такива случаи безцеремонно и много определено лепех погледи по коленете й, а тя ме гледаше като празно пространство. Беше очевидно, че нещата трябваше да доузряват. Тя беше романтична по природа и навярно искаше да се завърже по-напред помежду ни някакъв «роман».

С «роман» или без «роман», накрая все щях да спечеля нещо, пък и с празни ръце да останех, сприятеляването ми със семейството щеше неминуемо да се отрази на по-нататъшния ми възход в завода. Издигането ми за началник на възел бележеше само началото. Имах ли Щерев зад гърба си, щях да се изкачвам по стълбата на повишенията, без да се задъхвам — в съкратени срокове. За какво по-хубаво може да мечтае един млад инженер?

Но ползата от общуването ми със семейство Щереви не се изчерпваше само с кадровите ми интереси. По важност напредването ми в службата стоеше на първо място, разбира се, но нали човек има и интимен живот, за който също трябва да отделя съответния процент внимание и грижи. Като правех преглед на тази част от живота си, аз с удовлетворение забелязвах редица придобивки. Преди всичко искам да изтъкна приятното чувство на топлина и уют, което изпитвах, когато ходех на гости у Щереви. Подходяща домашна обстановка не съм имал като юноша, родителите ми не се разбираха, караха се често и живееха под един покрив като куче и котка. За студентските години да не споменавам — от неразбориите в общежитията и досега е кисело в душата ми. А у дома на Щереви всичко беше толкова различно! Там имаше тихи и кротки разговори, спокойствие и разбирателство, дори мрачната музика на Мая не беше в състояние да ми помрачи настроението. Плакнеше ме атмосферата на едни извисени отношения, за каквито бях само чувал, че съществуват: сякаш попадах на друга планета. Пък да не говорим за очарованието, което ръсеше наоколо си Мая, това очарование будеше в душата ми силен апетит и най-сладки надежди…

Освен духовните придобивки от общуването си с Щереви аз извличах и придобивки от материален характер. Те не бяха кой знае какви, но нали капка по капка, като се събират, накрая правят вир! Е, да се приказва за вир в случая ще бъде преувеличено, но все пак беше нещо, дявол да го вземе! Аз бях ерген и преди да се сприятеля с Щереви, убивах времето си, като ходех на кино или на чаша водка в бара на грандхотела. Какво друго можех да правя? Да лежа в стаята си и да се обръщам от рамо на рамо, това ми дотягаше, защото не бива да се забравя, че тогава едва бях навършил 27 години! Но да ходя на кино всеки ден беше невъзможно, по онова време в Н работеше само един кинотеатър и филмите ги прожектираха цяла седмица. Ако в бара имаше сепаре, където да си пия водката сам — криво-ляво, щеше да се ядва някак, чашка водка не струва много. Но къде можеше да се скрие човек? Всичко беше изложено на показ, като на длан. Влезе някой инженер, колега от завода, забележи те и хоп — сяда на масата ти, без да те пита. «Ще ти правя компания — вика, — да не си сам!» Умрял съм за компанията му, но как да му кажа? «Затуй ще черпиш, вика, аз, казва, бадева не забавлявам!» И чука по масата, вика келнера. Мога ли да му тръсна открито туй, дето го мисля в себе си: «Махай се, говедо, не ми трябваш!» Ще те направи после за резил пред целия колектив от инженери и работници! Преглъщам, дори се усмихвам, а мръсникът добива кураж от пасивното ми поведение и си поръчва втора водка… Ха де?