Андрей Гуляшки - Чудакът

Сложих ръка на сърцето си и рекох:

— Моля ви се, другарю заместник-директор, не ме карайте да се червя! Не съм направил нищо особено, дори два километра не съм возил уважаемата ви съпруга!

— Благодарността не се мери с изминатите километри, а с проявената добра воля, скъпи ми приятелю! — Той ме потупа ласкаво по рамото и ми предложи да седна на едничкия тапициран стол, който се намираше в кабинета.

По онова време, пет месеца преди да пристигне Юлиян, ние едва бяхме преполовили монтажните работи, затова още нямахме право да мислим за удобства и кабинетни уредби. Работниците живееха в дъсчени бараки. В подобни бараки, не по-малки, се помещаваха кабинетите на ръководството, канцелариите. Живеехме и работехме във «фронтова обстановка», както се изразяваше по-сетне новият директор. В дирекцията миришеше на пресен чам, като в дърводелска работилница. Тепърва се изливаха основите на бъдещите общежития, столове и дирекционни сгради от бетон и стъкло.

— Голяма чест ми правите! — поклоних се и седнах скромно на един най-обикновен дъсчен стол. — На такъв лукс сядат — кимнах към тапицирания стол — инженери с по-високи постове, началници, а моя милост е само една обикновена бурмичка.

— Е, и вие ще станете някой ден началник! — засмя се добродушно Щерев. — Колко е време — все е пред нас. Бъдете оптимист! — Той открехна междинната врата, която отделяше кабинета му от съседната стая. — Яначкова! — повика той секретарката си през пролуката. — Бъди добра да сложиш пак джезвето, имам гост!

После ме заговори за специалността ми, за семейството ми, за да се намираме на приказки. Когато секретарката Яначкова донесе най-после кафето, той ме покани с кимване, отпи една глътка и рече:

— Междувременно поисках за вас сведения от инженер Никодимов. Интересуваха се в кой сектор работите и дали се справяте със задачите си. Както знаете, за групата инженери при завода отговаря инженер Никодимов.

— Инженер Никодимов! — престорих се на потресен. — За този строг и взискателен човек аз съм навярно една кръгла нула!

— Е, не се подценявайте толкоз! — усмихна ми се топло и някак тъжно Щерев.

Дето имаше тъжен поглед, аз си го обяснявах с физическия му недъг — той беше попрегърбен в раменете, не кой знае колко, но все пак. За човек като него, с жена хубавица, този недъг беше едно истинско нещастие, и аз го разбирах отлично. Да не дава бог никому, но пък кой дявол го беше карал да се жени за лъвица? Нему отиваше скромна кравичка, а Мая беше царственна сърна, дивно творение на природата. За да смекчи туй очебийно физическо неравенство помежду им, Щерев си беше придал малко благообразен вид, при това — доста оригинален, постарал се беше да заприлича някак си на «божи човек»: с увиснали мустаци, с пророческа брадичка и с хлътнали бузи, които поддържаше кой знае с какъв режим в храната си. Да си кажа правичката, такива мъже не будеха в душата ми състрадание, а напротив! Но тогава трябваше да внимавам в картинката, защото — такъв или инакъв, от тоя брадат козел ми зависеше бъдещето.

— Другарят Никодимов едва ли ще си спомни физиономията ми! — продължавах да правя печално лице. — Ние, обикновените инженери, сме повече от една дузина, де ще помни тогова или оногова от нас!

— Длъжен е да ви знае! — каза Щерев. — Аз съм сигурен, че той познава всички ви.

— Съмнявам се! — рекох.

— Не е добре, дето се съмнявате. Вие го обиждате в душата си. Лично вас той помни например отлично. Има добро мнение за вас, смята ви за дисциплиниран и трудолюбив специалист.

Аз наведох глава.

— Той ви цени като специалист — продължи Щерев, — а на мене ми е драго, че сте добър човек. Много ми е драго. Защото се срещат доста специалисти, които не са цвете за мирисане.

— Всякакви има! — рекох. — Светът е шарен, главното е всеки да си гледа работата.

— На първо място е задължението — Щерев повдигна показалец, — задължението да се живее достойно. Това е най-главното. Който живее достойно, той работи съвестно. Има хора, които работят съвестно, стават челници, преизпълняват планове, но не живеят достойно. Отдават се на сребролюбие и на други пороци.

«Гледай го ти праведника! — рекох си. — Чете ми морал!»

— Съгласен съм — рекох. — Трябва достойно да се живее и достойно да се работи.

— Достойната работа произтича от достойния живот, тя е негово СЛЕДСТВИЕ! — подчерта Щерев. — Едно е законът, а друго е следствието, вие не слагайте знак на равенство между закона и следствието, приятелю! Трябва достойно да се живее, за да се работи съвестно! Такава е истината.