Чак Хоган - Заразата

— Ключовете и останалите указания ще намериш в жабката.

Пичът понечи да си тръгне.

— Ей — подвикна след него Тюс. — Още не съм казал „да“.

Гюс отвори вратата. Изчака… никаква аларма… и се качи вътре. Не видя и камери — но и бездруго нямаше да ги види, нали? Зад предните седалки имаше метална преграда без прозорец. Завинтена там вторично. Може би кола, натъпкана с ченгета, а той ще ги разкарва.

Беше тихо обаче. Отново с помощта на кърпата отвори жабката. Леко, все едно, че змия можеше да му скочи. Лампичката светна. Вътре лежаха ключът за запалване, талонът за паркинга, който щеше да му трябва на излизане и кафяв плик.

Надникна в плика и първото, което видя, беше заплащането му. Пет нови стотарки, което го зарадва и в същото време ядоса. Зарадва го, защото беше повече, отколкото очакваше, а го ядоса, защото никой нямаше да му развали стотак без разправия, особено в бандата. Дори в някоя шибана банка щяха да сканират тия банкноти, излезли от джоба на осемнайсетгодишен татуиран латино.

Върху мангизите беше сгънато друго картонче с адреса на дестинацията и гаражен шифър за достъп, ВАЛИДЕН ЕДНОКРАТНО.

Сравни картите една с друга. Същия почерк.

Тревогата заглъхна, заменена от възбудата. Шибано копеле! Да му довери такава кола! Гюс знаеше, в главата му бяха, три различни места в Южен Бронкс, където да откара бебчето за обновяване . И бързо да задоволи любопитството си каква точно контрабандна стока е карал отзад.

Последната вещ в по-големия плик беше по-малък пощенски плик. Извади няколкото хартиени листа, разгъна ги и по гърба и раменете го полази гореща вълна.

На първия с едри букви отгоре пишеше АУГУСТИН ЕЛИЗАЛДЕ. Беше „рап-шийта“ на Гюс, документите, които го уличаваха като малолетен престъпник и дето бяха довели до присъда за убийство с последващо шутиране на свобода с чисто досие само преди три къси седмици.

Втората страница показваше копие на шофьорската му книжка и под нея — на шофьорската книжка на майка му със същия адрес на Ийст стрийт 115. След това — малка снимка на входната врата на сградата им в Тъфт Хаузис.

Взираше се в този лист хартия цели две минути. Умът му бясно превърташе напред — назад между оня пич с мисионерската външност и колко знаеше той, и неговата мадре тук, и в колко гадни лайна се беше набутал тоя път.

Гюс никак не понасяше заплахи. Особено когато намесваха неговата мадре . Вече й беше причинил предостатъчно.

Третата страница беше изписана със същия почерк като картончетата. Гласеше: БЕЗ СПИРАНИЯ.

Седеше до прозореца на „Инсурхентес“, ядеше пържените си яйца, обилно залети със сос табаско, и гледаше белия минибус, паркиран на булевард „Куинс“. Гюс обичаше закуската. Откакто беше навън, почти всяко ядене му беше закуска. Този път си го поръча специално, защото можеше. Поиска беконът да е по-хрупкав, а филийките да са препечени на скарата.

Майната им. Без спирания. Не му харесваше тази игра, не и след като замесваха неговата мадре . Гледаше буса, превърташе на ум опциите си и чакаше да се случи нещо. Наблюдаваха ли го? И ако да, от колко близо? И ако можеха да го наблюдават — защо просто не си караха минибуса? В какви шибани лайна се беше наврял тоя път?

Какво имаше в онзи минибус?

Двама кабронес , копеленца някакви, дойдоха да душат около предницата на колата. Наведоха глави и се разкараха, когато Гюс се появи от бистрото със закопчана догоре бархетна риза, плющяща зад гърба му от вечерния вятър, с плъзналите по оголените му ръце татуировки, с изпъкващото яркочервено около пандизчийското черно. Славата на латино „Султаните“ се носеше извън Испанския Харлем на североизток до Бронкс и чак на юг в Куинс. Малко бяха на брой, но сенките им бяха дълги. Не се забъркваш с никой от тях, ако не искаш война с всички.

Тръгна по булеварда и продължи към Манхатън, като се озърташе за „опашки“. Бусът задруса по някакъв ремонт на платното и той се вслуша, но не чу нищо да мърда отзад. Все пак нещо тежеше на окачването.

Ожадня и спря отново до магазина на ъгъла. Взе си две седемстотинграмови кутии бира „Текате“. Натика едното червено-златно тенеке в поставката и запали отново. Небостъргачите вече се показваха оттатък реката, а слънцето се смъкваше зад тях. Нощта идваше. Гюс си помисли за брат си вкъщи. Криспин, онзи насран наркоман, беше се появил точно когато Гюс се опитваше да направи нещо добро за мадре . Увоня на пот и химикали дивана в дневната. Гюс искаше само да наръга ръждив нож между ребрата му. Домъкна заразата си в малкия им дом. По-големият му брат беше скапан таласъм, истинско зомби, но тя не можа да го изхвърли навън. Остави го да се излежава и да се прави, че не се друса в собствената й баня, остави го да се мотае, докато изчезне отново с някои от нещата й.