Чак Хоган - Заразата

— Такъв нов самолет, красива машина отвсякъде. Просто не мога да проумея как е изключила така напълно. Трябва да е било саботаж.

— Проверихме кислородната смес и водните резервоари. Всичко беше чисто. Нищо, което да покаже защо са умрели хората или защо самолетът е угаснал. — Еф заопипва подмишниците на пилота и намери там още лимфни възли, големи колкото дражета. — Все още ли не помните нищо около кацането?

— Нищо. Това ме побърква.

— Можете ли да измислите някаква причина вратата на пилотската кабина да остане незаключена?

— Никаква. Напълно против правилника на ФАА.

Нора се намеси:

— Случайно да сте прекарвал в горната зона за отдих на екипажа?

— Наровете? Бях там, да. Дремнах малко над Атлантика.

— Спомняте ли си дали сте разтеглил седалката?

— Вече бяха разтеглени. Там горе ти трябва място да си изпънеш краката. Защо?

— Да сте видял нещо необичайно? — попита Еф.

— Горе ли? Нищичко. Какво има за гледане?

Еф се отдръпна.

— А да знаете нещо за един голям сандък, натоварен в багажния отсек?

Капитан Редфърн поклати глава озадачен.

— Представа нямам. Но звучи все едно, че сте напипали нещо.

— Не бих казал. Все още сме объркани като вас. — Еф скръсти ръце. Нора беше включила живачно-кварцовата си лампа и обхождаше с нея ръцете на Редфърн. — Точно затова съгласието ви да останете, е толкова критично в този момент. Искам да преминете през пълна серия изследвания.

Капитан Редфърн се загледа в тъмносинкавата светлина по плътта си.

— Ако смятате, че ще можете да разгадаете какво се е случило, ще ви бъда морското свинче.

Еф кимна за благодарност.

— Откога имате този белег? — попита Нора.

— Какъв белег?

Гледаше в шията му, отпред на гърлото. Той извърна главата си назад, за да може Нора да опипа тънката черта, която изпъкваше тъмносиня под черната светлина на лампата.

— Изглежда почти като хирургически срез.

Редфърн опипа сам.

— Нищо няма.

Наистина, след като тя изключи лампата, резката беше почти невидима. Нора отново я включи и Еф огледа чертата. Може би около сантиметър и половина дълга, дебела няколко милиметра. Срастването на тъканта над раната изглеждаше съвсем отскорошно.

— Ще ви изследваме по-късно тази вечер. Ядрено-магнитният резонанс би трябвало да ни покаже нещо.

Редфърн кимна, а Нора отново изключи лампата.

— Знаете ли… има още нещо. — Редфърн се поколеба, увереността му на въздушен пилот за миг му изневери. — Всъщност нещо си спомням, но няма да ви бъде от никаква полза, не мисля…

Еф сви рамене почти незабележимо.

— Ще приемем всяко сведение, което сте в състояние да ни дадете.

— Ами, когато изгубих съзнание… сънувах нещо — нещо много старо. — Капитанът се озърна едва ли не засрамено, а след това заговори с много тих глас. — Когато бях дете… нощем… често спях в онова голямо легло в къщата на баба. Всяка нощ, точно в полунощ, когато звънваха камбаните на близката църква, виждах как едно нещо излиза иззад един голям стар шкаф. Всяка нощ редовно показваше черната си глава, дългите си ръце и кокалести рамене… и зяпваше в мен…

— Зяпваше ли? — попита Еф.

— Имаше разкривена уста с тънки черни устни… гледаше ме и просто… се усмихваше.

Еф и Нора бяха стъписани. Интимността на признанието, както и унесеният му сънен тон, бяха съвсем неочаквани за тях.

— И тогава започвах да пищя, а баба светваше лампата и ме взимаше в леглото си. Продължи цяла година. Наричах го „господин Пиявица“. Защото кожата му… онази черна кожа приличаше точно на подутите с кръв пиявици, които вадехме от близкия поток. Детски психиатри ме преглеждаха, разговаряха с мен и го наричаха „нощни кошмари“, обясняваха ми защо не трябва да вярвам в него, но… всяка нощ той се връщаше. Всяка нощ се пъхвах под възглавниците си, криех се от него — но беше без полза. Знаех, че е там, в стаята ми… — Редфърн изкриви лице. — Няколко години по-късно се преместихме, а баба ми продаде онзи шкаф. Повече не го видях. Никога повече не го сънувах.

Еф беше слушал внимателно.

— Моля да ме извините, капитане… но какво общо трябва да има това с…?

— Стигам до това — отвърна той. — Единственото, което помня между спускането ни и събуждането ми тук е… че той се върна. В сънищата ми. Видях го отново, този господин Пиявица… и той се усмихваше.

Кошмарите му винаги бяха едни същи. Ейбрахам, стар или млад, гол и на колене пред огромната дупка в земята. Горящите долу тела и нацисткият офицер, който се движеше по редицата коленичили затворници и ги застрелваше в тила. Горящата дупка беше зад лазарета на концентрационния лагер „Треблинка“. Твърде болните или твърде старите за работа лагеристи биваха отвеждани между боядисаните в бяло бараки с нарисувания червен кръст и отиваха в дупката. Младият Ейбрахам видя как много хора загинаха така, но самият той се доближи до нея само веднъж.