Чак Хоган - Заразата

Но сега, надвиснало над него, Съществото оглеждаше Зажак. Накъсаният дъх на стареца изглежда го зарадва. Като ангел на смъртта простря черната си сянка над крехкото тяло на възрастния мъж и лакомо цъкна с пресъхнало небце.

Какво направи Съществото след това… Сетракян не можа да види. Имаше някакъв шум, но ушите му отказаха да го чуят. Огромното зловещо същество се надвеси над главата и врата на немощното тяло. Нещо в стойката му говореше за… ядене. Старческото тяло на Зажак потрепери и се сгърчи едва доловимо, но, забележително, старецът изобщо не се събуди.

И не се събуди повече.

Сетракян приглуши стенанието в шепата си. А хранещото се същество сякаш не го забеляза. Задържа се над други болни и недъгави. Към края на нощта в бараката зад него бяха останали три трупа, а съществото изглеждаше съживено — кожата му беше по-еластична, по-гладка, но все така тъмна.

Сетракян видя как Съществото потъна в тъмното и си отиде. Надигна се предпазливо и се доближи до телата. Погледна ги на смътната светлина и нямаше никаква следа от рана… освен една тънка черта на шията. Разрез, толкова тънък, че едва се забелязваше. Ако не беше видял тоя кошмар с очите си…

А след това го осени. Това Нещо. То щеше да се върне отново… и скоро. Този лагер бе тучното пасище за него и то щеше да пасе върху тях: незабележимите, забравените, излишните. Щеше да се храни с тях. С всички тях.

Освен ако някой се надигнеше, за да го спре.

Някой.

Оцелелият от Полет 753 Ансел Барбур седеше, прегърнал жена си, Ан-Мари и двете си деца, осемгодишния Бенджи и петгодишната Хейли, на канапето в син кретон в задната слънчева гостна на дома им с три спални във Флетбуш, Ню Йорк. Дори Пап и Герти, двата големи санбернара, участваха в семейната прегръдка. Пуснати в къщата по този специален повод и толкова щастливи, че го виждат отново у дома, бяха отпуснали едрите си колкото мъжка длан лапи на коленете му и го потупваха благодарно по гърдите.

Ансел беше седял на място 39Г до пътеката в туристическата класа. Връщаше се от командировка за участие в конференция по сигурността на базите данни в Потсдам, югозападно от Берлин. Беше компютърен програмист, сключил четиримесечен договор с намираща се в Ню Джърси фирма за търговия на дребно и проследяваше електронната кражба на милиони от кредитните карти на клиенти.

Никога не беше напускал страната и семейството му беше липсвало дълбоко. В графика на четиридневната конференция бяха включили свободно време и туристически обиколки на забележителности из града, но Ансел така и не беше напуснал хотела. Предпочете да стои в апартамента с лаптопа си, да говори с децата си през уебкамерата и да играе на карти с непознати по интернет.

Съпругата му, Ан-Мари, беше суеверна жена, домошарка. Трагичният край на Полет 753 само бе затвърдил таения в душата й страх от въздушни пътувания и нови преживявания изобщо. Не караше кола. Живееше в здравата хватка на десетки съмнителни обсесивно-компулсивни рутинни дейности, в това число пипането и многократното почистване на всяко огледало в къщата. Действие, което гарантирано предпазваше от лош късмет. Родителите й бяха загинали в автомобилна злополука, когато беше на четири — тя преживя катастрофата — и беше отгледана от неомъжена леля, починала едва седмица преди сватбата й с Ансел. Раждането на децата само беше подсилило изолацията й, усилило бе страховете й дотам, че често в продължение на дни не напускаше безопасността на дома, разчитайки на Ансел за всичко, което предполагаше връзка с външния свят.

Новината за повредения самолет я беше сломила. Последвалото оживяване на Ансел я възстанови със силата на религиозно откровение, изход, който потвърди и освети абсолютната необходимост от досадно повтарящите се животоспасяващи ритуални действия.

Ансел от своя страна изпитваше огромно облекчение от това, че отново си е у дома. Бен и Хейли се опитаха да се качат върху него, но той ги възпря заради болката в шията си. Стягането — чувстваше мускулите си като въжета, усукани мъчително — се съсредоточаваше в гърлото му, но продължаваше по челюстта нагоре до ушите. Когато усучеш въже, то се скъсява и точно така чувстваше мускулите си. Разкърши врата си, надявайки се да получи малко облекчение от раздвижването…

ЩРАК… ХРУСС… ПУК…

… накара го почти да се превие на две. Болката не си струваше усилието.