Чак Хоган - Заразата

Нора измери с поглед дългия бастун.

— На петнайсет бил толкова висок?

— И продължавал да расте.

— Ковчегът… той беше поне два и половина на метър и половина.

Сетракян кимна мрачно.

— Знам.

— Чакайте… откъде го знаете?

— Видях го веднъж… поне следите, които беше оставил на пода. Преди много време.

Кели и Еф стояха един срещу друг в скромната кухня. Косата й сега беше по-светла и по-къса, правеше я да изглежда някак по-делова. Или навярно й придаваше по-майчински вид. Стискаше ръба на кухненския плот и той забеляза порязванията от хартия по кокалчетата на пръстите й. Риска на класната стая.

Беше му извадила кутия мляко от хладилника.

— Още държиш прясно мляко?

— Зи го обича. Иска да е като баща си.

Еф отпи малко и млякото го разхлади, но не му даде обичайното успокоение. Видя, че Мат дебне в другия край на преходната стая. Седеше в кресло и се преструваше, че не гледа към тях.

— Толкова прилича на теб — каза тя. Говореше за Зак.

— Знам.

— Колкото по-голям става. Вглъбен. Упорит. Настойчив. Умен.

— Трудно е да се правиш на единайсетгодишен.

Тя се усмихна.

— Май съм прокълната за цял живот.

Еф също се усмихна. Странно усещане — упражнение, каквото лицето му не беше правило от няколко дни.

— Виж… Нямам много време. Просто… искам нещата да са добре. Или поне да са добре между нас. Това с попечителството, цялата бъркотия — знам, че ни натовари. Радвам се, че приключи. Не дойдох тук, за да държа реч. Просто… мисля, че е подходящ момент да успокоим топката.

Кели беше смаяна. Затърси думи.

— Не е нужно да казваш каквото и да било, аз просто… — усети неловкостта й Еф.

— Не. Искам да го кажа. Съжалявам. Никога няма да разбереш колко съжалявам. Съжалявам, че всичко трябваше да стане така. Наистина. Знам, че ти изобщо не го искаше. Знам, че искаше да останем заедно. Просто заради Зак.

— Разбира се.

— Виждаш ли, не можех да направя това — не можех . Ти изсмукваше живота от мен, Еф. А другото беше… исках да те нараня. Да. Признавам го. И това бе единственият начин, по който можех да го направя.

Той си пое дълбоко дъх. Най-после му признаваше нещо, което беше знаел винаги. Но това не му носеше удовлетворение.

— Имам нужда от Зак, знаеш това. Зи е… това, което е. Мисля, че без него няма да ме има и мен. Нездравословно или не, но просто е така. Той е всичко за мен… както ти беше някога. — Замълча, докато го попият и двамата. — Без него щях да съм изгубена, щях да съм…

Не продължи.

— Щеше да си като мен — каза Еф.

Това я смрази. Стояха един срещу друг и се гледаха.

— Виж — каза Еф. — Ще поема част от вината. За нас, за теб и мен. Зная, че не съм… каквото е там, най-обикновеният мъж на света, идеалният съпруг. Премислих своята вина. А Мат… знам, че казах някои неща в миналото…

— Веднъж го нарече моята „жизнена утеха“.

Еф трепна.

— Знаеш ли какво? Може би ако се бях уредил в „Сиърс“, ако бях получил работа, която е просто това, работа, без никаква друга обвързаност… може би ти нямаше да се почувстваш така изоставена. Така измамена. Така… второстепенна.

След тези думи двамата помълчаха. Еф съзнаваше как по-значимите проблеми надмогват дребните, как истинската, голямата битка изтласква с лекота по-малките несъществени лични неща.

— Знам какво ще кажеш — промълви Кели. — Ще кажеш, че трябваше да проведем този разговор преди години.

— Трябваше — съгласи се той. — Но не можехме. Нямаше да се получи. Трябваше първо да преминем през този боклук. Повярвай ми, щях да заплатя какво ли не, за да не го правим — да не ни се налага да минаваме през това и за секунда… но ето ни сега. Като стари познати.

— Животът изобщо не тръгва така, както си го мислил.

Еф кимна.

— След онова, през което преминаха родителите ми, след това, което ми се наложи да преживея заради тях, винаги си казвах: никога, никога, никога.

— Знам.

Той затвори капачката на млякото.

— Тъй че забрави кой какво е направил. Сега трябва да направим най-доброто за него.

— Правим го.

Кели кимна. Еф също. Разклати млякото в кутията и усети хладния допир върху дланта си.

— Господи, какъв ден. — Помисли си отново за момиченцето в Таритаун, онова, което бе държало ръката на майка си на Полет 753. Дете на годините на Зак. — Помня как винаги ми казваше, че ако удари нещо, някаква биологична заплаха, а аз не кажа първо на теб за това, ще се разведеш с мен, нали? Е… твърде късно е за това.

Тя пристъпи към него и се вгледа в лицето му.