Чак Хоган - Заразата

Тя долови нетърпението му.

— Той, такова, има много проблеми със семейството си. След развода.

Сетракян пъхна пръсти в малкия джоб на жилетката си, за да провери за кутийката с хапчетата. Джобът беше до сърцето му и близостта на нитроглицерина до старата помпа като че помагаше. Биеше стабилно, макар и не силно. Колко ли удара още му оставаха? Достатъчно, за да довърши работата си, надяваше се.

— Аз нямам деца — заговори той. — Жена ми, Ана, си отиде преди седемнайсет години и не бях благословен. Човек би предположил, че копнежът за деца заглъхва с времето, но всъщност се задълбочава с възрастта. Толкова много имах да преподам. Но си нямах ученик.

Нора погледна към бастуна му, подпрян на стената до стола й.

— Как… как за първи път се натъкнахте на това?

— Кога открих съществуването им ли имате предвид?

— И се посветихте на това през всички тези години.

Старият мъж помълча за миг, призовавайки спомена.

— Бях младеж тогава. През Втората световна война. Озовах се интерниран в окупирана Полша, противно на всички свои желания, разбира се. Малък лагер, североизточно от Варшава, наречен Треблинка.

Нора замълча със стареца.

— Концентрационен лагер.

— Лагер на смъртта. Тези същества са жестоки, скъпа. По-брутални от всеки хищник, на който човек би могъл да се натъкне в този свят. Отвратителни и безскрупулни, чиято жертва са младите и безпомощните. В лагера аз и другарите ми по нещастие бяхме жалък пир, неволно поднесен на него.

— На него?

— Господаря.

Тонът, с който изрече думата, я смрази.

— Германец ли беше? Нацист?

— Не, не. Той не е свързан с никого. Не е лоялен към никого и към нищо, не принадлежи на една или друга страна. Скита, където поиска. Храни се, където има храна. Лагерът за него бе като магазин за обезценена стока. Лесна плячка.

— Но вие… Вие оцеляхте. Не можехте ли да кажете на някого…?

— Кой щеше да повярва на брътвежите на един сакат? Бяха ми нужни седмици, докато възприема това, което вие започвате да разбирате сега, а бях свидетел на бруталната му жестокост. Беше повече, отколкото умът ми може да побере. Предпочетох да не ме вземат за луд. Прекъснеше ли се източникът на храната му, Господаря просто се местеше. Но в онзи лагер дадох обет пред себе си и никога не го забравих. Вървях по дирите на Господаря в течение на много години. През Централна Европа и Балканите, през Русия и централна Азия. И така — три десетилетия. Понякога бях по петите му, но никога не се оказах съвсем близо. Станах професор във Виенския университет, изучих древното знание. Започнах да събирам книги, оръжия и инструменти. През цялото време се подготвях да го срещна отново. Възможност, за която съм чакал над шейсет години.

— Но… кой е той тогава?

— Имал е много превъплъщения. Понастоящем е взел тялото на един албански благородник на име Юзеф Сарду, който изчезнал по време на ловна експедиция в северната част на Румъния. Пролетта на 1873.

— 1873?

— Сарду бил великан. По време на експедицията той вече се извисявал над два метра. Толкова висок бил, че мускулите му не можели да поддържат дългите му тежки кокали. Разправяли, че джобовете на гащите му били колкото чували за ряпа. За опора се облягал тежко на дълъг прът, чиято дръжка носела хералдическия символ на фамилията му.

Нора се озърна отново към огромния бастун на Сетракян със сребърна дръжка. Очите й се разшириха.

— Вълча глава.

— Останките на другите мъже от рода Сарду били намерени много години по-късно, а с тях — и дневникът на Юзеф. В записките си описал подробно дебненето на ловната група от някакъв неведом хищник, който ги отвличал и убивал един по един. Последният запис показвал, че Юзеф е открил мъртвите тела във входа на подземна пещера. Погребал ги преди да се върне при пещерата, за да се изправи срещу звяра и да отмъсти за фамилията си.

Нора не можеше да откъсне очите си от дръжката с вълчата глава.

— А как успяхте да намерите това?

— Проследих този бастун до един частен колекционер в Антверпен през лятото на 1967 г. Сарду накрая се върнал във фамилното си имение в Албания, много седмици по-късно, макар и сам и много променен. Носел бастуна си, но вече не се подпирал на него, а след време изобщо престанал да го носи. Болката от гигантизма му явно не само била изцерена, но се и носела мълва, че се сдобил огромна сила. Скоро започнали да изчезват селяни, говорело се, че селището е прокълнато и накрая то опустяло. Къщата на Сарду рухнала и никой не видял повече младия господар.