Чак Хоган - Заразата

— Вие какво бихте предпочели? Да станете като онова… или някой да ви спаси?

— Все пак е вежлив евфемизъм за убийство — натърти Еф. — И по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Колко глави трябва да отрежем? Тук сме само трима.

— Има и други средства, освен прерязването на гръбначния стълб. Слънчевата светлина например. Нашият най-могъщ съюзник.

Телефонът на Еф завибрира в джоба му. Извади го разтревожен и погледна дисплея.

Търсене от Атланта. Главната квартира на ЦКБ.

— Пит О’Конъл — уведоми той Нора и прие обаждането.

Нора се обърна към Сетракян.

— И къде са всички те сега, през деня?

— Под земята. В мазетата и каналите. В тъмните недра на сградите, в поддържащите помещения, в отоплителните и охладителните системи. В стените понякога. Но обикновено се крият в пръстта. Точно там предпочитат да си правят леговищата.

— Значи… спят през деня, така ли?

— Би било съвсем на място, нали? Няколко ковчега в мазе, пълно с дремещи вампири. Но не. Те изобщо не спят. Не така, както ние го разбираме. Просто ще изключат за известно време, ако са заситени. Прекалено многото кръв за смилане ги уморява. Но това никога не трае дълго. Крият се под земята през деня, само за да избягат от убийствените лъчи на слънцето.

Нора изглеждаше доста пребледняла и съкрушена. Приличаше на малко момиченце, на което са му казали, че на мъртвите всъщност не им порастват крила и не отлитат право към небесата, за да станат ангели, а остават на земята, за да им израснат жила под езиците и да се превърнат във вампири.

— Онова нещо, което казвахте. Преди да ги посечете. Нещо на друг език. Като присъда или проклятие.

Старецът примижа.

— Нещо, което казвам, само за да се успокоя. Да не трепне ръката ми на финалния удар.

Нора изчака да чуе какво е. Сетракян разбра, че по някаква причина тя държи да го узнае.

— Казвам: Стригои , мечът ми кънти на сребро. — Сетракян потръпна отново, смутен, че го изрича сега. — Звучи по-добре на стария език.

Нора осъзна, че старият убиец на вампири всъщност е доста скромен човек.

— Сребро.

— Само сребро. Известно е през вековете с антисептичните си и антибактериални свойства. Можеш да ги посечеш със стомана или простреляш с олово, но само среброто наистина ги поразява.

Еф беше запушил другото си ухо с ръка и се мъчеше да чуе Пит, който караше кола някъде извън Атланта.

— Какво става там при вас? — запита Пит.

— Ами… ти какво чу?

— Само, че не трябва да говоря с теб. Че сте в беда. Че сте престъпили границата или нещо такова.

— Тук е пълна бъркотия, Пит. Не знам какво да ти кажа.

— Е, все едно, трябваше да ти се обадя. Отделих доста време на пробите, които ми прати.

Еф усети нова тежест в стомаха си. Доктор Питър О’Конъл бе един от шефовете на НСС — проекта „Необясними смъртни случаи“ към Националния център за зоонотични, паразитни и ентерични заболявания, също част от ЦКБ. НСС представляваше интердисциплинарна група, съставена от вирусолози, бактериолози, епидемиолози, ветеринари и клинични специалисти от състава на ЦКБ и извън него. Всяка година в САЩ оставаха необяснени многобройни смъртни случаи и част от тях — около седемстотин ежегодно — биваха предавани на НСС за по-нататъшно проучване. От тези седемстотин случая едва 15% се разрешаваха задоволително, а пробите от останалите се съхраняваха в банка за възможни бъдещи изследвания.

Всеки изследовател в НСС имаше и друга длъжност в системата на ЦКБ. Пит беше ръководителят на „Патология на заразните болести“, експерт по проблема как един вирус влияе на приемника. Еф беше забравил, че му бе изпратил първоначалните биопсии и кръвни проби от предварителното изследване на капитан Редфърн.

— Това е вирусен щам, Еф. Никакво съмнение по въпроса. Забележително късче генетична киселина.

— Пит, чакай, чуй ме…

— Гликопротеинът има удивителни свързващи свойства. Говоря ти за нещо като шперц. Изумително. Това малко копеле не просто похищава приемната клетка, като я прецаква да възпроизведе още негови копия. Не, той се сраства с РНК. Слива се с нея. Поглъща я… и в същото време някак си не я унищожава. Всъщност, прави копие на себе си, сношавайки се с приемната клетка. И взима само частите, които му трябват. Не знам какви са ти наблюденията върху пациента, но теоретично това нещо би могло да се възпроизвежда и възпроизвежда и възпроизвежда, и много милиони поколения по-късно — а е ужасно бързо — би могло да възпроизведе своя собствена органна структура. В целия организъм. Би могло да промени приемника си. В какво — не знам. Но адски бих искал да го разбера.