Чак Хоган - Заразата

Василий Фет, изтребителят от „Нюйоркска служба за контрол на вредителите“, стоеше до строителната ограда над огромния изкоп на мястото на бившия Световен търговски център. Ръчната си количка бе оставил в колата си, паркирана сред други строителни транспортни средства в служебния паркинг на Уест стрийт. В едната си ръка носеше родентицид и лека тунелна екипировка в червено-черна спортна чанта „Пума“. В другата държеше благонадеждния си дълъг метален прът, намерен на един работен обект — еднометров стоманен къс, идеален за бъркане в плъхски дупки и тикане на отрова в тях. Понякога го използваше и като оръжие срещу агресивни или изпаднали в паника твари.

Застана между бариерите на Джърси и строителната ограда на ъгъла на „Чърч“ и „Либърти“, сред оранжево-белите предпазни варели покрай широкия пешеходен проход. Край него минаваха хора, запътени към временния вход на метрото в другия край на карето. Усещане за нова надежда витаеше във въздуха тук, топла като слънчевата светлина, благословила тази срината до основи част на града. Новите сгради вече започваха да растат нагоре след годините планиране и разкопаване и тази ужасна черна рана сякаш най-сетне започваше да зараства.

Само че Фет забеляза мазните петна, зацапали вертикалните ръбове на бордюра. Засъхналите изпражнения около бариерите за паркиране. Следите от зъби, остъргали капака на контейнера за смет в ъгъла. Малки признаци, които издаваха присъствието на плъхове на повърхността.

Един от изкопчиите го качи и го преведе през целия път до дъното. Фет се озова в основата на строежа, която щеше да се превърне в новата подземна станция WTC PATH с пет коловоза и три перона. Засега сребристите влакове преминаваха на открито към временните платформи направо през изкопа.

Василий излезе от пикапа, стъпи на бетонния под и погледна нагоре към улицата, извисила се седем етажа над него. Намираше се в ямата, където бяха паднали кулите. Достатъчно, за да му спре дъхът.

— Това място е свято — заяви той.

Изкопчията имаше буйни посребрели мустаци. Носеше широка бархетна риза върху друга, затъкната в панталоните бархетна риза — и двете натежали от пръст и пот — и сини джинси с гумени ръкавици, пъхнати в колана. Каската му бе покрита със стикери.

— Винаги съм си мислел същото — отвърна той. — Напоследък не съм толкова сигурен.

— Заради плъховете ли? — попита Фет.

— И това го има, разбира се. В последните няколко дни започнаха да бълват от тунелите все едно, че сме ударили на плъхска жила. Но това заглъхва вече. — Мъжът поклати глава и погледна нагоре по гладката стена от цимент, вдигната под Веси стрийт, двайсет и един метра отвесен бетон, накован със стоманени опорни греди.

— Тогава какво?

Мъжът сви рамене. Подземните строители бяха горди хора. Те бяха построили Ню Йорк, мрежите на метрото и каналите му, всеки тунел, всяка подпора, основите на небостъргачите и на мостовете. Всяка чаша чиста чешмяна вода идваше от крана благодарение на строител от нулевия цикъл. Това беше семейна професия, при която различни поколения работеха рамо до рамо на един и същи обект. Мръсна работа, свършена добре. Тъй че човекът изпитваше неохота да издаде неохотата си.

— Всеки тук понякога го хваща шубето. Двама наши влязоха и изчезнаха. Дойдоха точно за смяната, отидоха в тунелите и не се появиха повече. Тука сме двайсет и четири часа всеки ден, но никой не иска нощните смени вече. Никой не ще под земята. А инак са младоци, луди глави.

Фет се загледа напред към устието на тунела, където подземните конструкции щяха да се съединят под Чърч стрийт.

— Значи няма ново строителство в последните няколко дни? Пробиви за нов терен?

— Не и след като направихме изкопа.

— И всичко това започна с плъховете?

— Покрай тях. Нещо му става на това място в последните няколко дни, не знам. — Сви рамене, за да се отърси от мисълта. Подаде бяла каска на Василий. — Мислех си, че моята работа е мръсна. Какво кара човек да стане ловец на плъхове, между другото?

Василий постави каската. Усети промяната във вятъра при устието на подземния проход.

— Пристрастие към романтиката, предполагам.

Работникът погледна ботушите му, чантата „Пума“ и стоманената пръчка.

— Правил ли си го преди?

— Трябва да влизам при гадините. Много град лежи под този град.

— Разкажи ми после. Имаш фенерче, надявам се? Трохи хляб?