Чак Хоган - Заразата

— Мисля, че ме бива.

Василий стисна ръката на работника и навлезе в тунела.

В началото, докъдето стигаха подпорните колони, тунелът беше чист. Василий остави слънчевата светлина зад гърба си, а вътре пътя му очертаваха поставените през десетина метра жълти лампи. Намираше се под първоначалната гарова зала. След като всичко приключеше, този изкоп щеше да свързва новата станция PATH с транспортния център WTC, разположен между втора и трета кула на половин каре оттук. Други захранващи тунели свързваха градския водопровод, електрическата мрежа и канализацията.

Слезе още по-надълбоко. Неволно забеляза фината като пудра прах, която продължаваше да покрива стените на първоначалния тунел. Беше свято място и все още твърде много напомняше за гроб. Място, където тела и сгради се бяха разпаднали на прах, раздробени до атоми.

Видя дупки, драскотини и следи от изпражнения, но никакви плъхове. Порови с металната пръчка из тунелите на гризачите и се заслуша. Не чу нищо.

Низът от светлини свърши при един от завоите и напред се изпъна кадифен мрак. Василий носеше в чантата си миньорски прожектор с мощност от милион свещи, както и два допълнителни фенера „Мини Маглит“. Но изкуствената светлина в тъмно помещение заличаваше напълно нощното зрение, а за лов на плъхове обичаше да стои на тъмно и в тишина. Затова извади монокуляра за нощно виждане, подръчен уред с еластична каишка, който хубаво се затегна на каската му и се намести пред лявото му око. Със затварянето на дясното око тунелът позеленя. На това му викаше „плъше зрение“ — мънистените очи на гадините заблестява в обхвата на уреда.

Нищо. Въпреки всички доказателства за обратното, плъховете ги нямаше. Бяха прогонени.

Това го озадачи. Твърде много беше нужно, за да се отърве човек от плъховете. Дори да се премахнеше източникът им на храна, щяха да са нужни седмици, докато се забележи промяна. Това не ставаше за няколко дни.

Тунелът се свързваше с други проходи и Василий се натъкна на неизползвани от много години и покрити с мръсотия коловози. Качеството на грунда се бе променило и по състава му (изкуствен пълнеж, донесен за да се построи от тинята Батъри парк) разбра, че е преминал от „новия“ в „стария“ Манхатън.

Спря при един от възлите, за да се ориентира. Когато се взря по дължината на пресичащия тунел, видя с „плъшето“ си зрение две очи. Блеснаха срещу него като очи на гризач, само че бяха по-големи и го гледаха високо над земята.

Очите угаснаха мигновено и излязоха от полезрението му.

— Ей! — извика Василий и викът му отекна в тунела. — Ей, ти!

След малко му отвърна глас, а ехото му изкънтя в стените:

— Кой върви там?

Василий усети нотка на страх в гласа. Блесна светлина на фенер, чийто източник бе някъде в края на тунела, много зад мястото, където бе видял очите. Дръпна монокуляра тъкмо навреме, за да опази ретината си. Идентифицира се, като подаде светлинен сигнал с едно от фенерчетата „Маглит“ и тръгна напред. При точката, където прецени, че бе видял очите, старият тунел за достъп минаваше успоредно на друг тунел с релсов коловоз, който явно се използваше. Монокулярът не му показа нищо, никакви блестящи очи, тъй че той продължи по извивката до следващото съединение.

Завари там трима тунелни работници с миньорски очила и покрити със стикери каски, облечени в бархетни ризи, с джинси и ботуши. Извличаха с помпа изтекла канална вода. Халогенните им лампи, поставени върху триножници с високо напрежение, осветяваха новия тунел като в декор за космически филм. Стояха напрегнати и плътно един до друг, докато можаха изцяло да го видят.

— Не видяхте ли някого току-що ей там? — попита ги той.

Тримата се спогледаха.

— Ти какво видя?

— Стори ми се, че видях някого. — Посочи им назад. — Пресичаше коловоза.

Тримата работници се спогледаха отново, а двама започнаха да прибират екипировката. Третият го попита:

— Ти ли си тоя, дето търси плъхове?

— Да.

Сондьорът поклати глава.

— Няма вече плъхове тука.

— Не искам да споря с вас, но това е почти невъзможно. Как така?

— Може да имат повече разум от нас.

Василий погледна по осветения тунел към широкия маркуч на отводнителната помпа.

— Изходът на метрото там ли е?

— Оттам се излиза, да.

Василий посочи в обратната посока.

— Този път кой е?

— Там по-добре не ходи.

— Защо?

— Виж какво. Зарежи плъховете. Тръгвай след нас навън. Приключихме тука.

В издълбаната като корито локва продължаваше да се стича вода.