Людмила Улицка: Сонечка. Бедни роднини

Роберт Викторович заемаше някакви полуинвалидни длъжности ту училищен пазач, ту счетоводител в задруга, която произвеждаше някакви чудовищни скоби с неясно предназначение. Закърмен с парижка волност, той изобщо не си представяше професионална работа за скучната и вкисната държава дори да би могъл да се примири с нейната тъпа кръвожадност и безсрамен фалш.

Художествените си фантазии задоволяваше върху белия картон — там твореше трето поколение сгради от клечки и хартия, с които някога бе забавлявал дъщеря си. Мимоходом разви особеното свойство да вижда геометричните развивки, точен усет към пространствено-равнинните съотношения, и правеше безподобни чудновати фигури, които изрязваше от цял лист, после някъде прегъваше, някъде подвиваше, обръщаше наопаки и създаваше предмет без име, който дотогава не беше съществувал в природата. Играта, измислена някога за дъщеря им, се превърна в негова собствена.

Женската доверчивост на Соня беше безгранична. Тя веднъж завинаги беше повярвала в таланта на мъжа си и с благоговейно възхищение разглеждаше всичко създадено от ръцете му. Не разбираше сложните пространствени задачи, нито пък елегантните им решения, но усещаше в странните играчки отражението на личността му, движението на тайнствени сили — и щастлива си повтаряше все същото: „Господи, Господи, е какво съм заслужила такова щастие…“

Роберт Викторович, може да се каже, заряза живописта. От предишните игри е Танечка изникна ново занимание. Както винаги най-случайно: в александровския влак срещна известния художник Тимлер, с когото се познаваше още от Париж и бе поддържал връзка от Москва, докато не го арестуваха. Този художник с репутация на формалист — кой и кога ще ни обясни какво е имала предвид с това клеймо някоя нагла и узаконена бездарност — през онези години се беше спотаил в театъра. Той посети Роберт Викторович, прекара час и половина в плевника пред няколко композиции, подписани с низ арабски цифри и еврейски букви, и — син на еврейски дърводелец, учил две години в хедер [5] Начално религиозно училище. — Б. пр. — той оцени изключителното им качество, но го досрамя да попита за значението на надписите, а на Роберт Викторович хич не му и хрумна да се впуска в обяснения за несъмнената в представите му връзка между знаците на кабалата, останките от увлечението му по юдаистиката и дръзките игри с разглобяването и обръщането на пространството.

Тимлер дълго пи мълчаливо чай, а преди да си тръгне, каза навъсен:

— Тук е много влажно, Роберт, можете да пренесете творбите си в моето ателие.

Предложението означаваше най-висока оценка и беше твърде благородно, но Роберт Викторович не се възползва. Случайно родените неозначени предмети се върнаха в небитието, изгниха в един от следващите плевници, не понесоха безкрайните местения.

Но в същата плевня прочутият Тимлер поръча на Роберт Викторович първия сценичен макет. След време макетите му се прочуха в цяла театрална Москва и поръчките валяха безспир. На половинметровата сцена той правеше ту нощен приют за пиесата на Горки, ту кабинет на покойник, ту безсмъртните търговски складове на Островски.

Между дървените плевни, гълъбарниците и скърцащата люлка се движеше странната Таня. Тя обичаше да носи старите рокли на майка си. Високото слабо момиченце се губеше в големите дрехи, препасани на кръста с избелял кашмирен шал. Край тясното му личице стърчаха като пухчета на глухарче немирни коси, които нито се разресваха с гребен, нито искаха да се сплитат на плитки. Таня сновеше в гъстия въздух, препълнен с миризми от стари бъчви и гнили градински мебели, заселен с плътните сенки, които заобикалят извехтелите ненужни вещи, и внезапно като хамелеон се губеше в тях. Тя замираше за дълго време и трепваше, ако я повикат. Сонечка се безпокоеше, оплакваше се на мъжа си, че е нервно дете, странно умислено. Той слагаше ръка на рамото й и казваше:

— Остави я. Нали не искаш да марширува…

Сонечка се опитваше да внуши на малката любов към книгите, но Таня слушаше изкусното й четене, очите й ставаха като стъклени и тя се отнасяше в пространства, които Соня не беше и сънувала.

През годините на съпружеството си самата Сонечка от възвишена девойка се беше превърнала в доста практична домакиня. Тя страстно мечтаеше за нормален човешки дом с чешма в кухнята, с детска стая, с ателие за мъжа й, с кюфтета, компоти, с бели колосани чаршафи, които да не са съшити от три различни парчета. В името на великата си цел Соня работеше на две места, нощем шиеше на машина и тайно от мъжа си спестяваше. Освен това си мечтаеше да приберат при тях и баща й, вече вдовец, почти ослепял и много безпомощен.