Людмила Улицка: Сонечка. Бедни роднини

Току-що бе прегледал една в не първа младост башкирка, която беше яздила кон около четирийсет километра, викна на санитарката: „Подмийте дамата!“ — И сега се мъчеше да овладее обидата и мъката при спомена за копринените пациентки и млечно-сладникавия дъх на поддържаните им скъпоструващи гениталии.

Той усети нечие присъствие зад гърба си и като се обърна, видя седнала на пейката едра млада жена в светло износено палто и прошарен мъж с остро лице в кърпена памуклийка.

— Осмелих се да ви обезпокоя, докторе — подхвана мъжът и пан Жувалски, който от първите звуци на гласа разпозна принадлежността му към своята каста, към потъпканата европейска интелигенция, го пресрещна със съучастническа усмивка:

— Заповядайте… Моля. Съпругата? — произнесе полувъпросително докторът, забелязал голямата разлика във възрастта им, която подсказваше възможност и за други отношения между тези двама души, които по вид почти никак не си подхождаха. И посочи завеската, зад която се намираше миниатюрният му кабинет.

След петнайсет минути вече беше прегледал Сонечка, потвърди скорошното раждане, но им препоръча да се запасят с търпение за около десет часа, ако всичко тръгне правилно и своевременно.

Сложиха Соня на легло, покрито със студена мушама, пан Жувалски я потупа по корема с почти майчински жест и отиде при башкирката, която, както се разбра, преди три дни родила мъртво дете и всичко било както трябва, а после вече не било както трябва.

След два и половина часа докторът излезе на вратата с големи сълзи на гладко обръснатите бузи. Там вече чакаше мрачният Роберт Викторович и докторът пошепна в ухото му високо и трагично:

— Аз съм за разстрел. Аз нямам право да оперирам в такива условия. Не разполагам с нищо, буквално с нищо. Но не мога да не оперирам. Тя утре ще умре от сепсис!

— Какво й е? — с вдървен език попита Роберт Викторович и си представи умиращата Сонечка.

— Ах, Боже Господи! Извинете! С жена ви всичко е наред, има контракции, говорех за тази нещастна башкирка…

Роберт Викторович изскърца със зъби, изпсува наум: не понасяше истеричави мъже, обзети от манията всеки миг да споделят изживяванията си. Примлясна с устни и се загледа встрани… Малкото двукилограмово момиченце, което Соня роди точно в петнайсетте минути, докато пан Жувалски разговаряше пред вратата, беше русичко и с тясно личице, точно както си го беше представяла.

Всичко се промени така всецяло и издъно, сякаш предишният й живот я беше напуснал и бе отнесъл със себе си всичко, свързано с книгите и толкова любимо, а й остави безумните трудности на неуредиците, нищетата, студа и всекидневните тревожни мисли за малката Таня и Роберт Викторович, които непрестанно боледуваха.

Семейството им нямаше да оцелее, ако не беше постоянната помощ от баща й, който успяваше да намира и да им праща най-необходимото. На всички предумвания на родителите си да се върне с детето в Свердловск поне през първото най-трудно време Соня отговаряше само едно: трябва да сме заедно с Роберт Викторович.

След дъждовното лято, подобно на безкрайна есен, без никакъв преход настъпи люта зима. В кирпичения схлупен коптор си спомняха за сутерена в заводската управа като за тропически рай.

Главният проблем беше отоплението. Комбайнерското училище, където Роберт Викторович работеше като счетоводител, му отпускаше понякога кон и той още от есента често отиваше в степта да нареже сухи високи треви от рода на камъша, чието наименование така и не научи. Цяла натоварена каруца отиваше за два дни отопление, той го знаеше от зимата, която беше прекарал в селото преди пътуването до Свердловск.

Пресоваше тревата и пълнеше пристройката със самоделни брикети. Извади част от дюшемето, което лично беше настлал преди време, без да помисли за необходимостта от хранилище за картофи. Изрина мазе, подсуши го, укрепи го с крадени дъски. Направи нужник и съседът му, дъртият Рагимов, само клатеше глава и се подсмихваше: по тези места се смяташе за излишен лукс направата на дървено клекало и открай време се облекчаваха по начина, известен тук като „повънка“.

Той беше издръжлив и жилав, физическата умора беше утешителна за душата му, която страдаше от остро отвращение към безсмисленото пресмятане на фалшиви цифри, съставяне на мними сведения и фиктивни актове за изразходваното гориво, откраднатите резервни части и продадените на местния пазар зеленчуци от помощното стопанство, за което отговаряше един пройдоха градинар, весел и безсрамен украинец със саката дясна ръка.