Людмила Улицка: Сонечка. Бедни роднини

…Роберт Викторович се появи отново след два дни, когато Сонечка вече не заместваше в заемна служба. Помоли да я повикат. Тя се изкатери от тъмната дупка, дълго се опитва да го разпознае с късогледите си очи, после му закима като на добър познат.

— Седнете, ако обичате — помести той стол за нея.

В малката читалня имаше няколко добре навлечени посетители. Беше студено — отопляваха съвсем пестеливо.

Сонечка седна на крайчеца на стола. Продрана памучна триушка беше оставена в края на масата до пакет, който мъжът бавно и много внимателно разопаковаше.

— Оня ден изумих — подхвана той със светещия си глас, а Сонечка се усмихна на хубавата дума „изумих“ — някога общоприета, но отдавна смятана за простонародна — да ви питам за името. Може ли?

— Соня — кратко отговори тя, като току поглеждаше как той разопакова пакета.

Най-накрая опаковката се отдели и Соня видя женски портрет, нарисуван на груба хартия с кафеникава боя — сепия. Портретът беше чудесен и женското лице изглеждаше благородно, фино, старовремско. Нейното лице. Сонечка пое леко въздух — и усети лъх на студено море.

— Това е сватбеният ми подарък — каза той. — Всъщност идвам да ви направя предложение.

И я погледна в очакване.

Едва сега Сонечка го разгледа за първи път: прави вежди, леко гърбав нос, суха уста с опънати устни, дълбоки вертикални бръчки на бузите и помръкнали очи, умни и мрачни…

Устните й потръпнаха. Тя мълчеше, навела глава. Много й се искаше още веднъж да погледне лицето му, толкова забележително и привлекателно, но й се мярна призракът на Витка Старостин; тя се загледа в леките линии на портрета, който изведнъж престана да е женско, камо ли нейното лице, след което изговори с едва чут, но студен и отблъскващ глас:

— Това шега ли е?

Сега той се уплаши. Отдавна вече не си правеше никакви планове: съдбата го беше запратила на такова страшно място, в преддверието на ада, дивата му жажда за живот беше почти на изчерпване, здрачът на отсамното съществуване вече не му се струваше привлекателен — и ето, срещна жена, озарена вътрешно с истинска светлина, предусети в нея съпругата, която да задържи в крехките си ръце изнемогналия му живот, прострян доземи, и виждаше същевременно, че тя ще е сладък товар за необременените му от брачен живот рамене, за страхливото му мъжество, избягващо тегобите на бащинството, семейните задължения… Но как така си помисли… как не му хрумна… може би тя вече си има друг, някой млад лейтенант или инженер с кърпен пуловер?

Кибела отново му се плезеше с острия си червен език и веселата й свита от безпътни, страшни жени, все негови познайнички, се кълчотеше в кървави отблясъци.

Той се изсмя престорено и дрезгаво, побутна листа към нея и каза:

— Не се шегувам. Просто не се сетих, че може да сте омъжена. — Стана и взе чудноватата си шапка. — Простете ми.

Поклони се рязко като някогашните офицери, навел остригана глава, и тръгна към вратата. Тогава Сонечка извика:

— Чакайте! Не! Не! Не съм омъжена!

Старец с течение вестници, седнал на една от масите, я погледна неодобрително. Роберт Викторович се обърна, усмихна се с тънките си устни и от предишното си объркване, когато бе заподозрял, че тази жена му се изплъзва, изпадна в още по-голям смут: сега пък изобщо не знаеше какво да говори и прави.

Откъде изтощеният Роберт Викторович и крехката по природа Сонечка намериха сили сред бедствената пустиня на евакуационния живот, сред мизерията, унинието, яростния лозунг, едва прикрил ужаса на първата военна зима, да градят нов живот, затворен и уединен като древна грузинска крепост, но вместил без никакви ограничения цялото им отделно минало: хаотичния като полет на заслепена нощна пеперуда живот на Роберт Викторович с мълниеносните и радостни поврати от юдаистика към математика и накрая към най-важното дело в живота му, безсмислено и увлекателно мацотене с бои, както сам определяше занаята си, и живота на Сонечка, захранен с чужди писателски измислици, лъжовни и пленителни.

Сега Сонечка влагаше в съвместния им живот цялата си възвишена и свята неопитност, безграничната си съпричастност към всичко важно, извисено, не съвсем ясно, с което я затрупваше Роберт Викторович, който от своя страна не спираше да се удивлява колко обновено и преосмислено става миналото му след дългите им нощни разговори. Като докосване до философски камък нощните беседи с нея му помагаха с вълшебен механизъм за пречистване на миналото…