Людмила Улицка: Сонечка. Бедни роднини

Беше женолюбец и консуматор, захранваше се ненаситно от този несекващ извор, но бдително се пазеше от зависимост, боеше се той самият да не стане храна за женската стихия, която е така парадоксално щедра към взимащите от нея и изтребващо жестока към даващите й.

А безметежната душа на Сонечка, обвита в пашкула на хилядите прочетени тома, приспана от екливата мараня на гръцките митове, от хипнотичните резки флейти на Средновековието, от мъгливата вятърничава тъга на Ибсен и подробното многословие на Балзак, астралната музика на Данте и острогласото сиреноподобно песнопойство на Рилке и Новалис, прелъстена от нравоучителното отчаяние на великите руски писатели, запратено право в сърцето на небесата — безметежната душа на Сонечка не разпозна грандиозния миг и мислите й бяха ангажирани само с проблема дали не прави погрешна стъпка, като дава на читателя книги, които може да вземе само от читалнята…

— Адрес — кратко попита Сонечка.

— Аз съм командирован, да ви кажа. Живея в заводската управа.

— Добре, дайте паспорт, документ за жителство — помоли Сонечка.

Той пребърка някакъв дълбок джоб и извади смачкана хартия. Тя дълго чете справката през очилата, после поклати глава.

— Не, не може. Вие сте временно…

Кибела му се изплези с червения си език. Край — помисли си. Той прибра документа в джоба.

— Вижте какво да направим: ще ги впишем в моя картон, а вие ще ми върнете книгите, преди да си заминете — с извиняващ се глас предложи Сонечка.

И той разбра, че всичко е наред.

— Само ще ви помоля да сте много внимателен — от сърце се примоли тя и зави в раздърпан вестник три от малоформатните томчета.

Той сухо й благодари и си тръгна.

Докато Роберт Викторович с отвращение размишляваше за технологията на запознанствата и досадата на ухажването, Сонечка спокойно приключи работния си ден и се застяга да си ходи. Тя ни най-малко не се безпокоеше вече за връщането на трите ценни книги, които така лекомислено беше дала на непознатия. Мислеше само за пътя към къщи през студения тъмен град.

Онези особени женски очи, които подобно на мистичното трето око се отварят много рано у момиченцата, при Сонечка не че бяха затворени — те просто бяха здраво замижали.

В началото на съзряването си, около четиринайсетгодишна, сякаш вярна на някаква древна програма на рода, от хилядолетия омъжвала момичетата в тази ранна възраст, тя се влюби в свой съученик — миловидния чипонос Витка Старостин. Влюбването й се изрази единствено в непобедимото желание да го гледа и търсещият й поглед скоро беше забелязан не само от притежателя на кукленското личице, но и от всички останали съученици, открили забавния цирк още преди Соня да си даде сметка какво става.

Тя се опита да се пребори със себе си и се мъчеше да намери друг обект за очите си — правоъгълника на черната дъска, тетрадка, прашен перваз, — но погледът й е упоритостта на компасна стрелка се връщаше на русия тил и непрестанно търсеше среща с този син, студен, притегателен север… Дори състрадателната й приятелка Зоя й пошепна да не зяпа така. Но Сонечка нищо не можеше да направи. Окото й копнееше за русоглавата си храна.

Всичко приключи по най-ужасен и незабравим начин. Бруталният Онегин, изтощен от влюбения взор, уреди среща на мълчаливата си почитателка в закътана градинска алея и не много болезнено, но убийствено оскърбително я удари два пъти в съпровод на одобрителния кикот на четирима скрити в храстите съученици, които би трябвало да се порицаят за проявена душевна грубост, ако всичките поголовно не бяха загинали още в първата зима на скорошната война.

Превъзпитателният урок на тринайсетгодишния рицар подейства толкова убедително, че Сонечка легна болна. Две седмици се мята с много висока температура. Очевидно огънят на влюбеността я напускаше по този класически начин. А когато след две седмици се върна оздравяла в училище в очакване на ново унижение, трагикомичното й приключение бе напълно изместено от самоубийството на училищната красавица Нина Борисова, обесила се в класната стая след края на часовете на втора смяна.

Колкото до жестокосърдечния герой Битка Старостин, за нейно щастие той междувременно беше заминал с родителите си в друг град и Сонечка остана с горчивата увереност в пълното и окончателно изчерпване на женската си биография, което я освободи завинаги от необходимостта да се харесва, да пленява и очарова. Тя не изпитваше към ощастливените си връстнички нито жестока завист, нито убийствено за душата недоволство, а се върна към своята собствена пламенна и опияняваща страст — четенето.