Людмила Улицка: Сонечка. Бедни роднини

Но пък всяка вечер отваряше вратата на своя дом и в живата огнедишаща светлина на газената лампа виждаше в мъглявината Соня, седнала на единствения им стол, който Роберт Викторович беше преоборудвал на фотьойл, а до източения край на бухналата й гърда беше залепена сива и пухкава като тенисна топка главицата на детето им. Всичко това леко се полюшваше и пулсираше: вълните накъсана светлина и вълните невидимо топло мляко, и още някакви топли течения, от които така му прималяваше, че той забравяше да затвори вратата. „Вратата!“ — с проточен шепот го подсещаше Сонечка, цяла усмихната към мъжа си, оставяше момиченцето напряко на единствения им креват, вадеше изпод възглавницата тенджерата и я слагаше насред празната маса. В по-добри дни това можеше да е супа от конско с картофи от помощното стопанство и просо, пратено от баща й.

Сонечка се будеше на разсъмване от размърдването на детето, притискаше го до корема си, със сънен гръб усещаше присъствието на мъжа си. Без да отваря очи, разкопчаваше жилетката, вадеше втвърдената през нощта гърда, два пъти натискаше зърното и две струйки цвръкваха в шарената кърпа, с която забърсваше зърното. Момиченцето започваше да се върти, издуваше устнички, мляскаше и търсеше зърното, както малка рибка се мъчи да хване голяма стръв. Тя имаше много мляко и то се лееше на воля, кърменето с леки побутвания на зърното, подръпвания, захапване на гърдата с беззъбите венци изпълваше Сонечка с наслада, която по някакъв странен начин завладяваше мъжа й — той безпогрешно се събуждаше в предутринната ранина. Прегръщаше широкия й гръб, ревниво я притискаше към себе си, а тя примираше от двойната сила на невероятното щастие. И се усмихваше в светлика на зазоряването, и тялото й мълчаливо и радостно задоволяваше глада на двете най-скъпоценни и неделими от нея същества.

Утринното чувство озаряваше целия й ден, всички неща се вършеха сякаш от само себе си, леко и успешно, и всеки Божи ден, без да се слива с другия, оставаше в паметта й отделно: ту с обеден лек дъжд, ту с долетяла и кацнала на оградата голяма кривонога птица с ръждивожелезен цвят, ту с първата ребриста ивичка на млечно зъбче в подпухналия венец на бебето. Сонечка запази завинаги рисунъка на всеки ден — кому ли е нужна тази къртовска и безсмислена дейност на паметта, — неговите миризми, отсенки и особено — преувеличено и с цялата им тежест — всяка дума, казана от мъжа й в една или друга ситуация.

Години по-късно Роберт Викторович много пъти щеше да се чуди на всеядната паметливост на жена си, складирала в потайното дъно всякакви дати, часове, подробности. Сонечка помнеше дори всички играчки, които в големи количества и с отдавна отшумяла творческа радост Роберт Викторович правеше за порастващото дете. Сонечка после откара в Москва какво ли не — изрязани от дърво животни, навити от въжета летящи птици, дървени кукли с опасни лица, но тя не забрави и онези, които бяха оставени на Рагимовите деца и внуци, задружно ятце еднакви малки врабчовци: сглобяема крепост за кукленски крал с готическа кула и подвижен мост, римски цирк с кибритени фигурки на роби и зверове и доста голямо съоръжение с ръчка и множество цветни дъсчици, които можеха да се движат, да тракат и да създават смешна варварска музика…

Тези хрумвания далеч превъзхождаха игровите възможности на малката. Паметливото дете, запазило като майка си много спомени от онези времена, не беше запомнило играчките — може би отчасти и защото в Александров, където семейството се премести от Урал през четирийсет и шеста година, Роберт Викторович правеше на дъщеря си цели фантастични градове от клечки и оцветена хартия, щедро предвестие за онова, което по-късно бе наречено хартиена архитектура. Тези крехки играчки изчезнаха при многобройните премествания на семейството в края на четирийсетте и началото на петдесетте.

Докато първата половина от живота на Роберт Викторович беше минала с мащабни и весели географски прехвърляния от Русия във франция, после в Америка, Балканите, Алжир, пак франция и накрая отново Русия, втората половина, съсипана от лагера и изселването, минаваше в дребни прибежки: Александров, Калинин, Пушкино, Лианозово. Така той цяло десетилетие се завръщаше към Москва, която не му се струваше нито Атина, нито Йерусалим.

В тези първи следвоенни години семейството се издържаше от Сонечка, наследила майчината си шевна машина и наивната дързост на самоукия, способен да зашие ръкава за ръкавната извивка. Клиентките бяха невзискателни, а самата шивачка проявяваше старание и без да й придирят.