Людмила Улицка: Сонечка. Бедни роднини

В освободените часове от три до шест и половина Бориска започна усилено да учи математика и твърдо определи призванието си в областта на точните науки, а Танечка, която изобщо не се интересуваше от бъдещото уреждане на живота си, свиреше дървена музика на флейта в стайчето си, гризеше си ноктите и четеше… — о, клета Сонечка и светлата й младост, минала по планинските върхове на световната литература: фантастика, само фантастика, преводна и родна, четеше хуманитарно девствената й дъщеря…

Междувременно неовладените звуци на флейтата й събираха армии от почитатели. Дори въздухът наоколо й беше нажежен, от наелектризираните й къдрици хващаше ток. Сонечка едва успяваше да отваря и затваря вратата за млади посетители в зоологически пуловери с ръбести елени, в бозави гимнастьорки и куртки — анахроничното облекло на учениците в края на петдесетте, измислено в пристъп на носталгично слабоумие от някой престарял министър на народното образование.

Владимир А., забележителен музикант, останал най-скандално в Европа по времето, когато отсам границата такава постъпка се равняваше на политическо престъпление, в спомените си, издадени в края на деветдесетте години и разкрили изключителната му литературна дарба, описва музикалните вечеринки в Танината стая, нейното пиано с чудесен звук и необходимост от всекидневна настройка. Той с нежност си спомня този необикновен инструмент, който разкрил на начинаещия музикант тайната на индивидуалността на предметите. Говори за него, както друг автор би разказал за стара, отдавна умряла сродница, която му е правила в далечното детство незабравими сладки с вишнев пълнеж…

Според Владимир А. именно в Танината стая с изглед към градината, към старото ябълково дърво с раздвоен ствол, докато акомпанирал на посредствената й флейта, той за първи път изпитал вълнението на творческата взаимност и радостно предприемал известно самоунищожение, за да се предостави по-значимо плахата й флейта.

Владимир А., по онова време малко дебело момче с вид на тапир, беше влюбен в Таня. Тя бе оставила дълбока следа в живота и душата му и двете му жени — първата в Москва и втората в Лондон — несъмнено принадлежаха към същия женски тип.

Вторият й музикален партньор беше Альоша Питерски — с този прякор го знаеха в Москва. Той противопостави на класическата школа на Володя свободата на китарните акорди и изкусното боравене с всякакви неща, които издават звук — от устна хармоника до две консервени кутии. Плюс това беше поет и с висок арлекински глас пееше първите песни на новата нелегална култура. Имаше още няколко момчета, по-скоро присъстващи, а не участници, но и те бяха необходими, защото създаваха възхитената аудитория, потребна за двете бъдещи знаменитости.

В годините на младостта си Роберт Викторович също беше център на завихряне на някакви невидими въздушни маси, но те бяха от друг вид, интелектуални. И те като дудучето на Таня привличаха младежите. Интересно, че кръжокът на рано порасналите момчета, тийнейджъри според днешните представи, в острите предвоенни години изследваше не модния тогава марксизъм, а „Зоар“, „Книга на Сиянието“, основен трактат на кабалата. Тези момчета от Подол, еврейската махала в Киев, се събираха в дома на Авигдор мелника, бащата на Роберт Викторович, а къщата им беше залепена за съседната, собственост на Шварцман, бащата на Лев Шестов, философа, е когото двайсет години по-късно, вече в Париж, Роберт Викторович щеше да стане близък приятел.

Нито едно от момчетата, оцелели след войните и революциите, не стана нито традиционен еврейски мислител, нито вероучител. Всички те израснаха „епикойрес“, тоест „свободомислещи“ [7] Букв. „епикуреец“ — така се наричат в еврейската традиция просветените свободомислещи, без думата непременно да се свързва с чувствените наслади и удоволствията. — Б. пр. . Един стана бляскав теоретик и малко по-несполучлив практик на зараждащата се кинематография, друг — известен музикант, трети — хирург с благословени ръце, и всички те бяха закърмени с едно мляко, с младото електричество, което изпълваше къщата на Авигдор мелника.

Това, което се случваше около Таня, е същото, разбра Роберт Викторович, с което бе заредена и неговата младост, но под знака на друга стихия, женска, тъй враждебна нему, а и всред обедняло, изродено поколение…

Роберт Викторович пръв забеляза, че късните Танини посетители понякога си отиват на зазоряване. Запазил за цял живот навика рано да става, Роберт Викторович излезе на терасата-ателие, където обичаше да прекарва тези първи, най-чисти според него часове, и забеляза пресни следи от вратата към портата в току-що падналия сняг. След няколко дни пак забеляза следи и подпита жена си да не е нощувала у тях сестра й. Сонечка се учуди — не, Аня не е нощувала тук…