Людмила Улицка - Сонечка. Бедни роднини

Двамата обичаха вечерния парк, ценяха мълчаливото си разбирателство, тайното потвърждение на заговора им срещу Сонечка, който не се изказваше гласно. Роберт Викторович от вродено високомерие, Таня поради младостта и наследствеността си — двамата претендираха да са извисени в интелектуалното, а Соня да си гледа печката и кухнята.

Но Сонечка никак не страдаше от участта си, през ум не й минаваше да се домогва към висини: миеше всеотдайно чинии и тенджери, със страстно старание готвеше по рецепти от готварската книга на Елена Молоховец, собственост на сестра й, преписани с размазано тук-там лилаво мастило, преваряваше казани пране, слагаше синка, колосваше, а Роберт Викторович понякога се заглеждаше иззад широкия й гръб в синката, гриса, настъргания сапун за пране, боба и с присъщия си остър поглед отбелязваше убедителната художественост, висшата премисленост и красота на Сонечкиното домакинство. „Мъдър е на мравката светът…“ — минаваше му през ум и той затваряше вратата на остъклената си тераса, където държеше кадастроните, цинквайса и още някои неща, които употребяваше в строгите си упражнения.

Таня не се интересуваше от майчиния си кухненски живот — тя съществуваше сега в омарата на влюбеността. Сутрин се събуждаше и дълго лежеше със затворени очи, представяше си Яся, себе си с Яся в някакви измислени приятни ситуации: ту двете яздят бели коне по зелена ливада, ту плават с яхта по Средиземно, да речем, море. Нейното волно и дори безцеремонно отношение към свещения инструментариум на природата доведе дотам, че инстинктите й леко се объркаха и докато се отдаваше на телесни удоволствия със стройни момчета, душата й копнееше за висше общение, съединение, сливане, взаимност без граници и брегове. Душата й бе избрала Яся и тя с всички усилия на разума се мъчеше да аргументира този избор, да му намери рационално обяснение.

— Ах, майко, тя изглежда слаба, въздушна, а е ужасно силна! — възхищаваше се Таня, разказвайки на майка си за новата приятелка, за жестокия живот в сиропиталището, за бягствата, побоите, победите. Яся в разказите си беше подминала от предпазливост някои подробности: за изселването на майка й, за детската евтина търговия с тялото си, за придобития навик да краде разни дреболии.

Но за Сонечка чутото беше предостатъчно, за да откликне задочно на детското страдание и да се досети за несподеленото с Таня. „Горкото, горкото дете — мислеше си Соня. — Можеше и с нашата Танечка да се случи така, колко пъти…“

И си спомняше много случаи, когато Бог ги беше опазил от ранна смърт: как бяха изхвърлили Роберт от александровския влак, как падна греда в помещението, където тя работеше, и половината стая, от която беше излязла точно преди минута, остана затрупана с потъмнели стари тухли, и как щеше да умре на хирургическата маса от гноен апандисит… „Горкото дете“ — въздишаше Сонечка и непознатото момиче й се привиждаше с чертите на Таня…

Чак до Нова година Таня не можа да предума приятелката си да й дойде на гости. Яся свиваше рамене и все й отказваше, но не й обясняваше причината за упорития си отказ.

А причината беше, че отдавна я беше обзело силно и неясно предчувствие за ново многообещаващо пространство и тя като пълководец пред решителна битка тайно и прецизно се подготвяше за тази визита, с която свързваше някакви неопределени надежди.

В магазин „Платове“ при Никитските врата тя купи парче студена на пипане и гореща наглед тафта в някакъв попарен цвят и късно вечер си шиеше с дребен бод зад игла официална рокля — в безмълвно уединение, молитвено и съсредоточено като бременна жена, която малко се бои да не урочаса самото раждане на нероденото дете с предварителното ушиване на дрешките.

Отиде у тях малко преди дванайсет часа на трийсет и първи декември, завари сервирана маса, около която бяха насядали и барбизонецът, и поетът, и един режисьор с птичи нос и жабешка уста. Още не беше разгледала многозначителните им лица, а вече вътрешно ликуваше, сигурна, че е уцелила предвкусваната мишена право в десетката. Точно те, възрастните самостоятелни мъже, й бяха необходими за засилване, за политане, за пълна и окончателна победа.

Тя хвърли ласкав и благодарен поглед на Таня, която щастливо и розово блестеше срещу нея с румения руж на бузите. Таня до последния момент не беше сигурна, че Яся ще дойде, и сега се гордееше с красотата й, сякаш лично я беше измислила и нарисувала. Роклята на Яся шумолеше силно и копринено, а тежките й руси коси като цяло парче светла смола падаха на раменете й точно както на Марина Влади в прочутия филм на годината „Магьосницата“. Деколтето й беше много изрязано и козите й гърдички, притиснати една до друга, образуваха нежна бразда надолу, талията й беше тънка и допълнително пристегната, глезените — слаби под здравите прасци, а и китките й изглеждаха съвсем тънки, защото ръцете й бяха леко пълни. Не като груба китара, а като прелестна чашка със столче, мимоходом си помисли Роберт Викторович.