Людмила Улицкая: Сонечка. Бедни роднини

— Не ме гледай мен, аз съм по-особен случай, ни риба, ни рак, седма глуха, учила съм в технологичен техникум, а колко съм се мъкнала по болници и на какви други места съм била, не си го и сънувала. Мен не ме гледай. Кажи ми най-напред: какво ти липсва, Зина?

Зина сключи вежди, навъси се, позамисли се.

— Сега си имам всичко, Катя.

Катя доволно се изсмя.

— Правилно, правилно съм те набелязала. Рядко някой ще каже: всичко си имам. Обикновено ламтят за още. Искат всичко, драпат, страдат, мразят се направо до смърт, защото завиждат, че онзи има, аз нямам. Разбираш ли?

— Естествено! — важно се съгласи Зина, поласкана от важността на разговора. Много се развълнува, чак се позачерви. — Аз не завиждам, тяхното изобщо не ми става… виж ква съм дебела!

— Наивница си, Зина, наивница — някак разочаровано вметна Катя. — Добре де, вярваш ли в Бог?

Зинаида се притесни, взе да се върти на стола.

— Е? — строго попита Катя.

Зинаида взе да усуква кукла от кърпата.

— Ех, и ти, Божи човек си, а не вярваш в Бог — съвсем се разочарова Катя.

— В Богородица… — пошепна Зина, свела глава като двойкаджийка в час.

— Е, казвай — с учителски глас настоя Катя, — тя кого е родила?

Зинаида се нацупи и тихо каза:

— Дъщеря си е родила.

Катя зина. Опули жълтите си очи и така разпери ръце, че патерицата, подпряна на перваза на прозореца, падна с гръм и трясък.

— Какво? Дъщеря? Каква дъщеря? Родила е нашия Господ Иисус Христос! Ама ти, Зина, си по-зле от поганците! Хубава работа, дъщеря!

Зина цяла беше пламнала, в главата й удряха камбани.

— Иисус Христос, Синът Божи, е слязъл от небесата само за едно — да ни каже да не сме зверове, да се обичаме, ала Го хванали и Го осъдили на смърт, убили Го, Зина! После се усетили, ама край! Късно! Възкръснал — и да Го няма! Върви Го търси сега! — Катя придърпа чашата на Зина, пи, измуча, поклати глава: — Като не пиеш, не пий! Аз ще я изпия. За всички хора, Зин, е така: за едни има, за други няма: красота, ум, разни богатства. Чуй какво ми се случи на мен. Това беше още когато ме освободиха… излязох… — Катя бръкна в жакардената чанта, извади от нея още една четвъртинка, погледна колебливо към Зинаида, но тя си седеше простодушно, не изрази никакво недоволство или учудване. Катя пак сръчно свали капсулката, наля половин чаша и я гаврътна. — Аз съм от Химки, от областта, според присъдата имам право на жителство, прибирам се, а майка ми не ще да ме регистрира. Майка ми не е стара, хубавица е, черни очи, вежди, личи й циганската кръв. Не разбирам защо не иска да ме регистрира. С нея никога не сме се карали много-много… После ми казаха, Зин. Имах приятел, Зин, беше ми като мъж, по-възрастен от мен, но нормално. Та когато влязох в затвора, заради него между другото стана всичко, майка ми го подмамила за себе си. А тя и без моя Витка си има безброй тъпкачи, не разбирам защо й беше. Общо взето, майка ми не ще да ме регистрира, без регистрация не ми дават дори инвалидната пенсия, нито мога да започна работа, направо лягай и мри. Но тя не, и не. Дрехите ми — което си е върху мен: памуклийка и съдрани ботуши. Имах приятелка на гара Новодачна, отивам при нея — няма я, напуснала. Отивам на Савеловската гара, не помня как съм стигнала до метро „Новослободска“. Чувам — камбана. Викам си: дай да вляза в черква. Защо не? Да не сам некръстена? А ми иде да се обеся. Влизам, стоя. Нямам пари дори за мъничка свещичка. Черквата пълна, някакъв празник беше, вече не помня какъв. Та стоя и си мисля: защо, Господи, си ме създал на този свят такава нещастница? Саката, пък и бедна като мишка, пък и собствената ми майка ме пъди, приятелят ми — дяволите го взели, но ми е криво, че собствената ми майка ми го е отнела. Мисля си така и все повече Му се сърдя: какви ги вършиш? Справедливо ли е това? Защо трябва така да се мъча, а на други, които с нищо не са подобри от мен, всичко да им е наред? Ако, викам, ще ме залъгваш с царството Божие някой ден, хич не ми е притрябвало, искам сега, на момента… Стоя и се ядосвам, и се гневя все повече и повече. И се самосъжалявам, че съм инвалид, че ни красота, ни нищо не ми е дал Господ… — Катя подсмръкна. Зина все сучеше кърпата с най-съболезнователен вид. Катя вдигна четвъртинката бутилка с късопръстата си ръка, но не наля. — Изведнъж чувам зад мен някакви железа „стръг-стръг“, оглеждам се — една бабичка отзад разпъва разтегателно легло. Да не е полудяла, си мисля… И повече не поглеждам натам. Мина някое време, после пак „стръг-стръг“. Обръщам се и гледам картинка, Зина, няма да повярваш. На разтегателното легло натрупани три възглавници и на тях лежи, подпряло брадичка, някакво същество — не е мишка, ни жабче, а незнайно е зверче. Жената увита в детско одеялце, малко й е късо за краката, повита като бебе и овързана с връвчици. Само личицето й личи под черната кърпа, а очите й пламтят — съща бояриня Морозова, не я знаеш, разбира се, има една такава много хубава картина на художника Суриков. Такава памет имам, Зина, ще знаеш, веднъж да видя нещо, и ми се запечатва. Всичко помня. Та лежи, очите й пламтят. Сякаш ме прогори цялата. А бабичката я вдига като дете, мята я на гръб, главата й виси през рамото й, не може да си крепи главичката, пада. Цялата — като седемгодишно детенце, одеялцето малко й късо, крачката й се подават — с вълнени чорапки, мънички, безжизнени, и старата я понесе за изповед. А пък аз, Зина, вървя подире й като коза с връвчица. Все едно ме води вързана. Сложи я старата пред свещеника, онзи чете дълги молитви, аз тогава нищо не знаех, после научих какво й чете и защо. Сега вече знам наизуст цялата служба до последната дума, а тогава не разбирах нищо черковно. Той се помоли, после веднага я заговори и й каза нещо. А тя като мишле: пиу-пиу! Зина, отвътре — никога повече не ми се е случвало — сякаш цяла се изринах, иде ми да се чеша с нокти до кръв и в гърлото, и в гърдите, и направо в сърцето, направо не издържам. Какво нещо, какво нещо! Ни крака, ни ръце, ни човешки глас, като чувал я носят… Изведнъж нещо в мен сякаш се пръсна и потече… Заплаках, Зина, заплаках, облях се в сълзи! Така ми стана жал за нея, не мога да ти опиша… — устните й се разкривиха, затрепераха, тя си издуха носа, обърса си очите и строго продължи: — После, Зина, научих всичко за нея, тя е монахиня Евдокия, а старата, майка й, също се замонашила, не живеят в манастир, разбира се, кому са притрябвали там. Това се вика нещастие! И защо, Господи? И внезапно ми просветна, Зиночка! Всеки човек, който я погледне, едно си мисли: какво нещастие, най-ужасното, от това по-лошо няма накъде, моето нищо не е, с моето все пак се живее. Ето кого трябва да съжаля, а не себе си. И тогава ми се проясни, Зиночка, защо Господ праща на тоя свят такива като нас немощни уроди недъгави! Разбираш ли ме, Зиночка?