— Къде живееш? — настоя Катя. — Глуха ли си?
Зинаида поклати глава:
— Тук живея, отсреща през булеварда.
— Коя група си? — делово се осведоми Катя.
— Втора — радостно отговори Зинаида.
— Ъхъ — доволно кимна Катя.
— Майка ми умря. Преди месец я погребах — продължи Зинаида.
— А моята хич не ще да мре — със съжаление отбеляза Катя. — На ти три рубли, дръж. Пиеш ли?
— Нее — учуди се Зинаида.
— Вземи! Щом не пиеш, ще ти стигнат до Покров Богородичен. Утре не идвай. Ела на четиринайсети или може на тринайсети за вечернята. Аз ще съм тук. Ако има нещо, направо им кажи — Катя Рижата тъй ми рече! Как ти е името?
— Зинаида — свенливо се представи Зинаида.
— Те, Зинаида, са толкоз прости, нямаш си представа. Някои са като зли кучета. Кви ти кучета — още по-проклети! Ама само да им се озъбиш, и подвиват опашки. Повечето припечелват с просия, малцина са истински сиромаси. Но ти идвай, идвай, не бой се!
Катя й помогна да си измъкне телесата от ниската градинска пейка, в която направо се беше заклещила. И Зинаида си тръгна, пантофите й бяха мокри, чувстваше се настинала от кръста надолу.
Премръзнала и някак сякаш стопена, Зинаида вмъкна бухналото си тяло в жилището и без да влиза по-навътре, седна на столче в антрето, свали си кърпата от главата, усука я в ръцете си, сви я като кукла, взе да се жали: „Горката, горката“ — и заплака…
Зинаида беше обидчива и докато живееше с майка си, често й се сърдеше, че не й дава да яде. Апетитът й не секваше никога, това беше болестта й, а майка й я възпираше. Тогава Зинаида усукваше кърпата си на кукличка, сядаше на дървеното столче до вратата и мънкаше на майка си:
— Ще се махна от теб, ще се махна…
— Къде ще ходиш, шкембо? Къде ще ходиш, търбух? — равнодушно мърмореше майка й.
И Зина някак си представяше, че куклата, направена от забрадката, е самата тя, само че малка, и тя пошепваше:
— Ще заминем. Да дойде пролет, ще заминем за Анапа.
Когато беше на десет години и болестта й беше в начална форма, я бяха водили в санаториум в Анапа.
… Зинаида си почина от страха и обидата, свали си подмокрения анцуг и влезе в банята да го изпере. Къпеше в сапунената вода полупрозрачните си грамадни ръце, въздишаше — не умееше нищо. По-рано майка й правеше всичко, сега се налага сама…
Мислите й бяха големи, раздути, неповратливи — тя си мислеше за бъдещето си на просякиня, за всякаква храна, с която ще се наяде сега, и за Катя Рижата, която я беше спасила от лошите хора…
Зинаида отиде на Покров на Света Богородица. Вече никой не я пъдеше. Събра много пари, почти четири рубли. Облегнала гръб на парапета, през цялото време търсеше с очи Катя Рижата, но така и не я намери.
Когато парите й свършиха, пак отиде и пак събра, но не срещна Катя. Бабичките не я пъдеха, една дори я поздрави, помръдна се и рече на друга:
— Мръдни вляво, дай Слоницата да стане.
Така се върна някогашният й прякор Слоницата. Наистина беше Слоница, още в училище така й викаха, но като малка се обиждаше, а сега го чувстваше като собствено име…
Чак на третия път срещна Катя. Тя вървеше по асфалтираната алея, която водеше диагонално към храма, поднасяше настрани, креташе с единия си крак, а другият — с ортопедична обувка — подскачаше встрани. Катя видя Зинаида, кимна й и влезе в храма.
„Сигурно е в притвора“ — помисли си Зинаида. И на нея й се щеше да влезе на топло, но я беше страх, че пак ще я изпъди онази баба с брадавицата. Така остана в размисъл почти час. Отначало усещаше мравучкане в краката, после ги почувства схванати. Даваха й малко пари, по-малко, отколкото на всички други. Беше го забелязала още по-рано и реши, че това е правилно, слабите будят повече съжаление, отколкото дебелите.
Поколеба се още малко и реши да потърси Катя в храма. Видя я в левия страничен олтар на опашка за изповед при свещеника. Имаше строг вид, косата й не стърчеше изпод кърпата, вързана ниско на челото с по две дълбоки дипли на слепоочията. Тя пристъпи към жълтолиция свещеник с прошарена брада, той дълго време й говори нещо, тя кимаше, после тя самата заговори за голямо учудване на Зинаида. Старецът клатеше глава, после сложи на главата й мъждивозлатистия си епитрахил. Тя целуна жълтата му ръка и закуцука към царските двери.
Зинаида я причака, дръпна я за ръкава, но Катя я погледна с празно кехлибарено око и каза: „После, после…“ В този миг целият храм затътна гръмогласно, запяха „Символа на вярата“, Катя й обърна гръб и с неочаквано тънък глас заприпява: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо…“ — с такива снишавания, пропадания и въздигания, сякаш сама водеше цялата тази тълпа по стръмен планински път.
Читать дальше