Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

На сутринта се сети: на никого от минувачите не беше споменала, че е в името на Богородица. Сети се, обаче беше късно да ходи, защото службата беше минала.

Но на другия ден стана по-рано и се застяга за храма. Денят беше хубав, пак с празник — църквата честваше Йоан Богослов, и времето беше слънчево, неочаквано топло за сезона. Зинаида пак се докара с огнената си роба, красивата блуза, пак не се сети да се облече по-бедняшки. Върза си розова кърпа и се затътри през булеварда.

Пред храма имаше повече хора, отколкото онзи ден, а просяците направо се бяха строили на опашка. Зинаида стигна до тях, но не съвсем близо, неудобно й беше. Сега вече помнеше, че трябва да проси в името на Богородица. Но минувачите не поглеждаха към нея, а тя не знаеше как да привлече вниманието.

Накрая мина една съсипана бабичка с очила, с бастун, спря се до Зинаида и й даде дребна копейка.

— В името на Богородица — глуповато рече Зинаида, а старицата някак обиграно й отговори:

— Помози Бог!

Зинаида се зарадва, заразглежда копейчицата, тя беше съвсем обикновена, но все пак подарена.

„Добре ми каза майка“ — помисли си Зинаида. В този миг до нея се приближи черна дългоноса жена с токчета, с плашещи тъмни очила, сложи в ръката й монета от двайсет копейки и рече:

— Помоли се за упокой на Екатерина.

— Благодаря ви много, ще се помоля — каза Зинаида и се прекръсти. Не знаеше как да отговори правилно, но жената с очила май не придиряше.

Хората минаваха, минаваха наоколо, не навалица, а по един-двама, Зинаида събра пълна шепа, но повечето жълти монетки. Краката много я заболяха и й прималя от глад. Реши да си ходи, но първо да влезе в храма и да благодари на Богородица за помощта.

Зинаида се изкатери, стъпалата бяха високи, стори й се, че някой я повика: „Ей, ти“, но тя нямаше познати тук, та влезе вътре, като се кръстеше по три пъти на всяка врата. Купи свещ за трийсет копейки — и пак й останаха много, поне една рубла, — запали пред иконата на Казанската Богородица — майка й винаги палеше тук свещ — и затепа към изхода.

Една старица я сръга в ребрата и изсъска:

— Къде сега, стой мирно, като пеят „Херувимска песен“.

Зинаида не разбра защо й се кара и прегърбена завлачи крака към вратата.

Излезе от храма, още усещаше в ребрата удара на старицата и изведнъж — същинска напаст! — друга старица с карирана забрадка и мазна брадавица под окото — една от бабичките, които стояха на най-печелившите места пред стъпалата — й се нахвърли, извъртя дланта й така, че събраните монети се посипаха на земята.

— Да не си припарила повече тук, краката ще ти счупим! — И взе да я бута в гърба с коравата си торба.

Сакат старец се надигна от земята, заблъска я от другата страна, наруга я грозно и замахна да я удари.

— Махай се, махай се оттук!

Зинаида зажумя и спря. Краката й сякаш се схванаха, тя усети жарава в бедрата и прасците.

— Разкарай се, разкарай се, нямаш работа тук, само ти липсваш! — загълча и съвсем дребна бабичка с проскубана мъхеста шапка.

Зинаида искаше да се махне, но краката не я държаха — омекнаха и тя се свлече на земята като голяма разпарцаливена кукла, вдигнала бели пухкави ръце да се предпази.

Внезапно над главата й екна свиреп дрезгав глас.

— Ууу, хищна сган, дрипльовци ненаситни! Гадина си, Котова! Двайсет години просиш пари, все са ти малко! На оня свят ще ги носиш! Ами ти къде се буташ, дърт пръч проклет, фашистка подлога! Я стани!

И Зинаида усети желязна ръка да я хваща за рамото и да я дърпа нагоре.

— Ей, на жената й е лошо, помогнете да я вдигнем! — ревна гласът и някакви ръце задърпаха Зинаида нагоре, замъкнаха я до пейката и я сложиха да седне. Чак сега отвори очи. Видя пред себе си малък и широкоплещест — в началото й се стори младеж, не, не беше момче, а мъжкарана с панталон, с разлати вежди и бандитско лице. Жълто-рижав бретон се подаваше изпод бялата й обредна кърпа. Разширените й ноздри трепкаха. — Няма нищо, няма нищо, ще им насвия сармите, просешка банда! Идвай и стой където си искаш, да не са ги купили тия места тук! Ква мафия, моля ти се, съща Сицилия! Клетите сакателници вече няма къде да се притулят! От милицията по-бетер! — кряскаше тази странна жена. — Хич не ги слушай! Само да ти се опъне някой, веднага им кажи: тъй ми рече Катя Рижата!

Катя Рижата стоеше подпряна на две яки патерици, после се наведе до Зинаида, угаси гнева и попита:

— Ти откъде си?

Зинаида искаше да отговори, но езикът й беше като залепнал.