Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

А Гуля спешно се омъжи за стар красив човек с известно име. За съжаление не беше въпросният, а само съименник, но кой би посмял да зададе такъв въпрос?

Гуля живееше с пълна сила, не пропускаше предпремиери, премиери, изложби, бенефиси, гастроли. Някак неусетно умря и последният й мъж и тя заяви пред приятелките си, че вече е монахиня, но съвсем светска…

Сан Санич, по това време загубил вече доста от косата си, натрупал множко килограми и добил неотблъскваща прилика с картоф, се кланяше тогава на съвсем друг кумир, но никога не отказваше на безцеремонните — впрочем той самият никога не би ги определил така — изисквания на Гуля да размести мебелите, да я откара до вилата или да я придружи до гарата. Но той все пак страдаше от мисълта, че тя е стара, че нищожно малко й помага, и облепването на прозорците го зарадва като възможност поне с нещо да е полезен на милата Гуля.

Трикрилният прозорец беше с прекомерна — господарска — височина: от перваза стигаше с ръка само до средата на рамката, а пролуките се оказаха бездънни, те глътнаха цели три пакета памук, куп парцали, скъсани на ивици, а краят не се виждаше.

Гуля в опиянение разказваше вече трети час за нежното си приятелство с някакъв Макс, но Сан Санич хич дори не заподозря, че става дума за Максимилиан Волошин. Тя видя, че е приключил с вътрешните рамки, намигна и извади скрития коняк и някакво остатъчно мезе.

— Снощи гостите почти всичко изядоха, днес не съм излизала — обясни мизерната си трапеза. — Сега ще му ударим по едно, приятел че любезно! — гукаше Гуля, която от младини обичаше веселото алкохолно съживяване на кръвта, и извади големи вински чаши от зеленикаво стъкло. — Глупост е разбира се, коняк от такива чаши, и то зелени, но тези малките всички са мръсни — махна към помийната, както я наричаше, масичка до вратата, затрупана със снощните немити чинии и чаши. — Знаеш ли, казах си: по дяволите робията! Щом не ми се мие, мога в края на краищата и да не мия, нали така, миличко?

— Точно така, Гуленка — е умиление й отговори Сан Санич, килнал глава на една страна. Гледаше я с възхищение, тя го усещаше и се наслаждаваше. — Ти си просто чудесна. В нашето поколение няма хора като теб.

— В смисъл? — попита Гуля, която обичаше всякакви комплименти. — Я налей, пиленце. А така. Достатъчно.

— За твое здраве! Гуля, ти си поразителна жена! Ти си най-прекрасната жена! Нищо ново няма да ти кажа, но ти си евиг вайблих! Елена, Маргарита и Беатриче, заедно взети! — възторжено, искрено и вдъхновено закаканиза Сан Санич и вдигна мътната зелена чаша.

Гуля се разсмя, опряла челото си с тънка китка, извърната навътре като на пианист.

— Толкова отдавна не съм чувала тези благородни имена, че в първия момент се смаях какво общо има милата ми Беатриче, Беатриса Абрамовна, с тази възвишена компания! Ох, забравих да й се обадя! — сети се през смях.

— Стига де, Гуля! Не оставяш човек да ти се възхити!

— Аз ли? Ама моля ти се! Какво по-приятно за една дама от възхищението… Освен… — И тя пак се разсмя с глас.

— Ах, Гуля, Гуля, как да не те обича човек! Това е просто невъзможно! — простудено изгъгна Сан Санич.

Тя седеше на широкия фотьойл, чийто подлакътник беше закрепен със стар колан от пеньоар. Синкавата й пряснобоядисана коса се кълбеше край малкия й череп; както винаги заоблено беше изрисувана веждата й, а под нея светеше скъпоценното засмяно умно око. Сан Санич наля пак.

— Да, Гуля, скъпа, искам да пия за чудото на женствеността, за чудото на твоята женственост! — тържествено провъзгласи той, наведе се и й целуна ръка.

Нещо изпука в паметта й. Близкото-любимото-познатото в чертите на капитан Утьонков беше той, Шурик, Шурик!

А Сан Санич, загубенякът, продължаваше да нарежда. Разчувстван от коняка, той мънкаше за копринените колене, които така обичал в детските години, за нежните ръкавици, чието докосване така го вълнувало, дори за далекогледа, който някога му подарила…

Пръстите й, окичени с големи грозни пръстени, разкопчаха трите горни копчета на лилавата блузка, тя дълбоко въздъхна и тихо, ясно произнесе:

— Шурик, лошо ми е…

— Боже мой, Гуленка, какво ти е? Да викна лекар? — разтревожи се Сан Санич.

— Не, не, моля те, в никакъв случай! Случва се. Спазъм. От времето е. Помогни ми да си легна. Така. Благодаря ти, моето момче! — И следвайки хитрото си вдъхновение, тя примъкна нищо неподозиращия невинен, възторжен и вече безвъзвратно обречен Сан Санич към закотвената си ладия. — Възглавницата малко по-високо, ако обичаш, и ми разкопчай корсета, миличък! — с примрял глас изкомандва Гуля. Сан Санич се подчини.