Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

— Чудесно, майче, чудесно! Направо се е получила композиция. Много изискан подарък.

И отчасти успокоената Вера Александровна отиде в кухнята да включи машата. Докато къдреше жълтеникавобелите си леки коси, Сан Санич мажеше обилно с боя алпинките си, любими обуща, съчетание на здравина и ниска цена, и двамата, майка и син, подхванаха увертюрата към Гулиния празник, композирана от мирис на нагорещена маша, опърлена коса, вакса и непретенциозен одеколон.

… На овалната маса със захабена покривка беше сложена продълговата чиния е колак и бутилка червено вино. Малка елхичка беше втъкната в голяма ваза с нащърбено гърло — заради това останала непродадена. Вестниците е изпражнения на Джулиетка, обикновено разстлани равномерно в цялата стая, по случай празника се събираха в ъгъла, а понякога дори се изнасяха на боклука.

Последните часове на Бъдни вечер гостите изкарваха на постна трапеза, а когато станеше осем и би трябвало да е свършила вечернята в храм „Пророк Илия“, за Гуля започваше първият ден на Рождество Христово и по този случай се сервираха месни ордьоври, понякога и месни ястия. Приключваше двучасовият пост и започваше отговяването.

Как прекрасно изглеждаха на масата. Сан Санич се наслаждаваше на ефирните бабички, избранички, които през последните двайсет и пет години поддържаха тонус чрез плащане на глоби при всяко споменаване за болести, за отделителни функции и, опазил Бог, за смърт. Литература, изкуство, спомени от младостта, светски разговори — това бяха темите на обичайните им разговори.

Сега обсъждаха шапките: неумението на младите жени да носят шапка, този полов признак, свидетелство за талант или бездарност, знак за социална принадлежност и показател за интелектуално ниво. Конкретно за шапките на Зинаида Гипиус. После Гуля някак леко измести темата към предимствата на „шведската тройка“ пред „семейната“… после по някаква лъкатушна пътека стигнаха до Дягилев, балета изобщо, Мая Плисецкая…

Говореха, говореха… Коледната звезда отдавна вече беше изчезнала сред безброя неколедни, а в дългата стая — от трикрилния прозорец до иззиданата врата в коридора, нарушила аристократичната анфиладност на някога благородното обиталище — ставаше течение, което охлаждаше гръбчетата на стариците с повехнали плешки.

Мократа кална зима сякаш се беше засрамила и посрещаше Коледа с календарен студ по поръчка. Вялото подухване от прозореца се усещаше все по-силно. Гуля затъкна широкия мраморен перваз със стар кожух, но закотвеното на нула отопление не успяваше да се пребори с бързото захлаждане.

Наметнаха се с кърпи, шалове и пеньоари на Гуля и заговориха за студовете през седемдесет и трета или и пета — тук леко се разминаваха, — четирийсет и първа, двайсет и четвърта и, с извинение, тринайсета.

Изядоха всичко, което беше предложил на Гуля кулинарният магазин на „Прага“: и пълнената патица, и месото по влажки, и волованите с някакъв скапан пълнеж. Щяха и да изпият всичко, но Гуля по стар навик „покри“ малко коняк и половин бутилка от донесения за подарък португалски портвайн, който според Гуля беше само малко по-хубав от полусладкото „Таврическо“…

Когато заговориха за времето, Джулиетка слезе от диванчето и демонстрирайки явно презрение към такава еснафска тема, легна на кадифената възглавница.

Нямаха никаква външна прилика — Джулиетка и Гуля. Джулиетка беше нечистопороден късокосмест дакел, а Гуля — породиста тънконога стара хрътка с ноздри като фигурна скоба и високо изписани тънки заоблени вежди. Приликата им беше в дълбочина и не личеше за невнимателния поглед. Тя се изразяваше в аристократичното пренебрежение към дреболиите, неприятната повърхностност и вътрешно невероятно твърдия характер.

Гуля едновременно с Джулиетка усети лека досада и тъкмо щеше да предложи една игра шмендьофер, но неочаквано Сан Санич, който до този момент скромно се беше любувал на проскубаните ароматни вехти диетични дами, девици, стари менади, ангелици и дяволици, Сан Санич, който скромно си бе мълчал цялата вечер, тихо каза:

— Гуля, тук ужасно духа. Трябва да се облепят прозорците. Утре ще дойда след работа, към седем и половина, и ще го направя. Не излизай, изчакай ме, моля те.

— Ти си златен! — изскимтя Гуля. — Шурик, ти си душичка! Колко прекрасно, Верочка, от твоя страна, че се поблазни да родиш! — Тя леко скочи от фотьойла, прелетя до Сан Санич и опряла в рамото му прочутия си голям бюст, опакован в корсет „Грация“, го целуна по оплешивяващото теме.