Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

През нощта лошо спа. Болеше я коремът и сутринта й се наложи на два пъти да ходи до тоалетната. Заподозря, че е от портвайна. Джулиетка в знак на солидарност също се изака, и то направо на пода, защото Гуля забрави, преди да си легнат, да й постеле поредната порция „Литературная газета“. Това впрочем дори трогна Гуля — обикновено и двете имаха запек, но Джулиетка не беше пила портвайн, следователно разстройството й се дължеше изцяло на дълбоката им духовна връзка.

Гуля премръзна, дълго не можа да се стопли под двете одеяла и кожуха, коремът непрекъснато я болеше и тя заспа чак след като стопли вода в чайника и напълни термофора.

Събуди се следобед, още около час се излежава — не обичаше веднага да става — с приятно чувство за лек и празен корем, порадва се на студеното зимно слънце. В стаята беше жесток мраз, на перваза имаше нежно валмо скреж. Гуля с живо чувство заразглежда стаята си — отдавна не беше я виждала в такава ярка светлина. Стаята беше висока, непропорционална — една трета от салон с три прозореца, тук фризът правеше лек завой и Гуля, която се беше нанесла скоро след като се прибра от заточението, набързо сключила брак с импозантния собственик на същата тази стая, дълго си търси място за леглото, защото имаше свои собствени отношения с пространството и никак не успяваше да напасне тази част от фриза горе със собственото си опънато в кревата тяло… А три месеца след екстравагантния й брак собственикът на стаята скоропостижно се помина и остави на Гуля това прашно и вехто, но ценно антикварно наследство.

Стаята беше яркосиня. Гуля за малко да я боядиса червена, но Веруша каза, че кракът й няма да стъпи тук, та стопанката нареди на бояджиите да я направят синя. Оказа се прекрасно: Гуля сякаш живееше сред театрален декор, толкова неправдоподобно, небитово синееха стените, и всичко — изжулената ламперия от карелска бреза и бронзовата угаснала рамка на потъмнялото огледало — живееше на фона на това неприродно синьо.

Неразтребените мръсни чинии на масата сякаш бяха подредени за натюрморт и Гуля, подпряла възглавницата на носа на ладията, се усмихна. С тази ладия всяка вечер потегляше за небесно плаване, но не забравяше първо да пошепне: „Слава Тебе, Боже, още един ден се попремятахме с Теб. И моля Те, никакви сънища. Ако може…“

Този път обаче на зазоряване сънува нещо, в началото не си го спомни, но празничното й настроение се развали. Някакъв безсюжетен сън. Усещане за чужда власт, за затворено пространство. И някак много груб като усещане. Къш, къш, не искам да си спомням! Сукно на масата… Капитан Утьонков с гнусни ругатни, насочени нежно в ухото… И се не видя… Смрад… Гнус… Кръст… Махай се! Не искам!

Но сънят вече беше изскочил на повърхността, изплува против волята й. Стои в кабинет на много чиста килимена пътека — тя, Гуля, с ужасно отвратителни боти, и капитан Утьонков сладко премята в устата си моминското й име, тя изведнъж усеща как я изпълва тежко желание, като риба удря с опашка. А Утьонков престава да е Утьонков, става някакъв любим, близък… уточнява се и изобщо престава да е Утьонков… и всичко това продължава и все не свършва, няма завършек… Глупости! Уф, че глупости! Нали Те моля, за Бога, не искам никакви сънища…

А, да, Шурик ще дойде да облепи прозореца. Колко е мил. Да, прозореца. Трябва да стане и да разтреби. Би било добре една гореща вана. Но не й се чисти. Съседите са свине. Банята е ужасно мръсна. Гади й се да стъпи вътре, камо ли да пълни ваната…

И потече денят. В три пи кафе. Телефонът звъня. Обаждаха се вчерашните гости, някакви търсеха съседите. Почете френска кримка. Скучно. Стопли си кренвирш. Джулиетка отказа да яде. Пак телефонът — Беатриса, преселила се в Русия еврейка от Америка, приятелка от заточението, я покани на гости. „Ще ида! — реши Гуля. — По дяволите прозорецът! Зима е, естествено, че е студено. Нормално е да е студено. А Шурик я дойде, я не, не се знае.“

— Ще дойда, Бетка, ще дойда! — обеща Гуля. Щом затвори, звънна Шурик, попита я дали има памук.

— Да отложим, а? — заотказва Гуля.

— Изключено. Ще настинеш. Такъв студ. И става течение!

Гуля се обади на Беатриса да каже, че ще иде малко по-късно.

Сан Санич пристигна в осем. Гуля, изнервена, че изпуска гостито, празникът плясва с опашка и се изхлузва, се ядоса на Шурик, че закъснява, на себе си, че се беше съгласила да облепят прозореца, без което прекрасно си беше поминувала досега, и дори на Беатриса, милата Беатриса с груб мъжки глас, нежна и наивна до идиотизъм.