Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Тя, която споделяше с две-три приятелки за всичките си връзки и откриваше в това особена наслада, този път на никого дума не каза. Беше я страх.

Ходеше на работа, говореше обичайните неща за Флобер и Мопасан, купуваше провизии в сутерена на позната шефка на магазина, готвеше, усмихваше се на гостите и само чакаше мига, когато ще може да се измъкне на задното стълбище, кълнейки се в дочакания мрак: „За последен път! За последен път!“

… Изпрати неколцина посетители, хвърли тесните прилични дрехи, сложи стария копринен пеньоар, сив като паяжина, истинско японско кимоно с лимоненожълт хастар… На стълбището забави крачка с умишлено усилие. Да не тича нагоре, да спре поне за миг вътрешното трескаво препускане, кипежа на шупналата кръв във вените — само това можеше да направи, за да не рухнат окончателно твърдите и разумни устои, които надеждно и здраво крепяха живота й. Докато се качваше, тя сякаш се намери в центъра на тръпнещо тригласие: основният глас със звучене на флейта припяваше в четири такта: „По-сле-ден път! По-сле-ден път!“, вторият, допълнителният, беше барабаненият туптеж на сърцето й: систола — диастола — пауза… а третият, натраплив и детски, автоматично броеше стъпалата — шейсет и шест в шестте отрязъка…

Тя се катереше, преглъщаше, от време на време спираше, за да успокои дишането си, и си мислеше, че ето, настигна я възмездието за всичките й лековати безгрижни любови, за високомерната снизходителност към любовната мъка, именно към тази нейна разновидност — женската алчна ненаситност на чувството…

Вратата както винаги не беше заключена и гърмеше музика. Силната, груба и примитивна музика на това поколение. Никога досега не беше чувала такава музика у Казиеви. Напрегна внимание — но всичко освен музиката беше както винаги: тъмната кухня, звуците на капеща чешма и стройната ивичка светлина от стаята. Ляля отвори вратата и видя нещо, което отначало не разбра… Във всеки случай успя да направи още една-две крачки, докато се задействат всички нужни импулси, да минат през рецепторите, да дотичат от окото до мозъка, до сърцето, да прострелят с люта болка съкровеното лоно… Точно пред нея с бавно-провлачени движения се вдигаше и спускаше бледият гръб на дъщеря й Лена и влажната й коса като жалка опашка леко се удряше в луничавите й плешки. Не видя лицето на Казиев, както и той не можеше да види влязлата, но тя прекрасно знаеше как изглежда там, на плоската възглавница, непроницаемото му смугло и прекрасно лице…

Ляля се изтегли заднишком към вратата и излезе от стаята, от апартамента…

Децата я откриха сутринта на стария плетен стол в кухнята. Тя седеше, вперила безжизнен син взор в зазидания прозорец. Повикаха я, не откликна.

Лена звънна на „Бърза помощ“. Опитните инфарктно-инсултни лекари изпаднаха в недоумение. Тя не беше за тях, предложиха да извикат специалисти психиатри. Пристигнаха и те. Олга Александровна хрисимо седеше на стола, без да отговаря на въпросите им. Лекарите натискаха меките й топли ръце, местеха пред лицето й някакъв глупашки метален инструмент. Тя послушно протягаше ръце, после с неуверен, но съвсем ясен жест отново ги отпускаше на подлакътниците.

Лекарите си подхвърляха откъслечни думи на неразбираем латински, недоумяваха. Предложиха на Лена незабавно да вземат майка им в болница. Лена отказа. Задължиха я да подпише. Лена и Гоша се опитаха да сложат майка си да легне, но тя само клатеше глава и гледаше ли, гледаше зазидания прозорец.

Лена се обади на баща си. Той долетя от Киев, където провеждаше някаква конференция. Олга Александровна се остави мъжът й да я отведе в спалнята и за първи път през последните две денонощия си легна. Повикаха светила психиатри. Всички недоумяваха, говореха различни неща, но бяха съгласни в едно: аутизъм в остра форма.

Обсъдиха клиники, разни лекарствени схеми, дори заговориха за шокова терапия. Щом това стигна до знанието на Михаил Михайлович, умерен и предпазлив човек, той отказа каквато и да било лекарска помощ и рече на дъщеря си:

— Леночка, да опитаме някак сами…

Така минаваха дните. Горката Олга Александровна се намираше в състояние на мъчително недоумение. Тя имаше пълното усещане за себе си, но сякаш всичко се беше пръснало на парчета и се беше разбъркало. Понякога й се струваше, че трябва само малко усилие — и светът пак ще се подреди в правилна картинка като в детските книжки. Но това усилие беше невъзможно.

Тухлената стена в зазидания прозорец й беше безкрайно интересна. Тя сякаш знаеше, че именно в пукнатините на тухлите, в тяхното просто и правилно редуване, изместено през ред, се крие спасителната система, която трябва да следва, за да съедини цялата разрушена картина на живота си. А може би циментът, споил завинаги отделните тухли, беше тъй притегателен за очите й. Циментът, свързващ отделностите в едно цяло…