Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Олга Александровна се приближи с подноса, с изхлузващото се от едното й рамо кожено палто и видя, че момчето не спи. Очите му бяха полуотворени, лицето му влажно блестеше.

Тя остави подноса в края на писалището и сведена над него, сложи ръка на челото му.

— Ууу, че температура… Много си болен, Казя!

Той лежеше под тънкия яркожълт чаршаф, увит до брадичката, и приличаше с цялото очертание на тялото си на фараонска мумия, сходството беше още по-голямо заради стъпалата му, не отпуснати надолу, както е обичайно за легнал човек, а твърдо вирнати нагоре.

— Казя, Казя — повика го Ляля.

С бавно и неумишлено движение смъкна чаршафа надолу и разкри по египетски мускулест гръден кош и плосък корем, изцяло препречен от мургав детероден член, към който тя протегна машинално ръка, а той се насочи насреща й.

Очите на Казя тъмно лъщяха изпод притворените клепки.

— Стисни! — каза той дрезгаво и строго.

Клетата Ляля усети такъв остър спазъм в сърцевината на тялото си — от стомаха надолу, — че в безпаметство хвърли палтото, чехлите, още нещо излишно и след миг се изви, вдигнала ръце към небето, в остра наслада, каквато тя, неуморна търсачка на подобен жив дивеч, никога не беше усещала.

В края на краткия ден, по здрач, се прибра от училище Гоша, после и Леночка… Ляля криво-ляво ги нахрани. Към девет се появи и Михаил Михайлович, уморен и както винаги отнесен… Тя сервира още веднъж, изми всички съдове.

Вечерта Гоша се качи при Казиев, скоро се върна, остави на масата таблата с недокоснат чай и пресъхнали сандвичи и каза на майка си:

Ама нашият Казя си няма равен. Вика: когато съм болен, не ям, не пия, лежа три дни на тъмно, на четвъртия съм здрав. Чувала ли си подобно нещо?

Ляля сви рамене. Всички тези часове, откакто се беше прибрала от Казиеви, усещаше такъв пожар, такава нарастваща жар, сякаш всяка клетка в тялото й се спичаше от разжарен вятър и само една влага можеше да утоли жаждата.

Домашните се разотидоха по стаите, единствена Ляля седеше в кухнята, почти припаднала от нетърпение, и чакаше всички да си легнат. Но те бяха късни птици: Михаил Михайлович чукаше на машина, Лена се опитваше да се свърже с приятелка по междуградските линии и непрестанно въртеше телефона, Гоша четеше в своя килер-кабинет. Изтощена от нетърпение, Олга Александровна се облече и надникна при мъжа си:

— Миша, съвсем забравих да намина при Прасковя. Тя ме чака.

— Толкова късно, Лялечка? Да те придружа ли? — запротиви се той неуверено. Но никак не му се излизаше и неохотно я пусна: — Не те свърта, Лялка…

Прасковя Петровна, престарялата бавачка на самата Лялка и на децата й, живееше наблизо в комунална квартира и Ляля често я навестяваше. Но все пак не толкова често, колкото биваха уведомявани домашните. Предана на бившата си питомка с цялата страст на прислужница по рождение, Прасковя беше сигурен параван за Лялините похождения.

Ляля излезе от предната врата, заобиколи отзад и се качи на четвъртия етаж. Вратата на Казиеви беше пак отворена. Тя влезе.

Казиев лежеше все в същата поза като сутринта, завит е чаршаф, но беше тъмно и в тъмнината не личеше, че чаршафът е жълт. Очите му пак бяха полуотворени. И останалото беше също както сутринта. Той не произнесе нито дума, дори не се помръдна, само по едно време протегна ръце и докосна тъмните зърна на едрите й гърди, щедро надвесени над тънката талия…

„Луда, абсолютно луда“ — повтаряше си цяла нощ Ляля и се въртеше до мъжа си, ту отмяташе завивката, ту я придърпваше до шията си и се опитваше незнайно защо да държи стъпалата си изправени нагоре като Казиев.

Малко след пет сутринта, когато всички спяха, пак се качи по смрадливото стълбище и пак всичко стана по същия начин… След три дни Казиев наистина оздравя. Животът тръгна по някакъв абсолютно безумен начин: рано сутрин в най-сънения час тя се измъкваше от леглото и се качваше при него. И късно вечерта, когато гостите си отиваха и къщата притихваше, пак се качваше. Ако нещо й попречеше да се измъкне в този час, цяла нощ не мигваше и чакаше утринната среща. Той оставаше безсловесен и безупречен и Ляля имаше чувството, че не са нужни никакви думи — толкова изчерпателно и парливо беше общуването им.

Майката на Казиев още беше по гастроли и Ляля отлагаше мисълта, че ще дойде миг, когато всичко ще трябва да приключи. Това беше такъв тъмен, такъв неизбежно убийствен черен облак, вещаещ край на всичко, че Ляля ценеше всеки миг и всяко докосване като последни и цялата се съсредоточаваше само върху едно: още веднъж да достигне брега, на който мощното момче я освобождаваше от самата нея, която вече отдавна се беше оказала досадна, скучна и стара… Още веднъж с помощта на това механично всъщност средство да постигне огнения взрив, който я освобождаваше от паметта на душата и тялото.