Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Малко разочарована остана Сонечка. Предварително откликнала сърдечно на трудната съдба на Танината приятелка, тя не беше подготвена да види вместо клета пепеляшка елегантна красавица с грим на очите, в цялото очарование на славянската красота.

Яся сдържано отговаряше на въпросите, очите й бяха сведени, докато не вдигнеше натежали от туш клепачи, за да промълви, именно да промълви със смирено-кралския тон на покойната си майка: „Благодаря, не, благодаря ви, да…“ В немногословните й отговори внимателният слух можеше да долови полския акцент — тези слепнати „в“ и „л“.

Сонечка с умиление й пълнеше чинията. Яся въздишаше, отказваше, после все пак хапваше патешка кълка, още малко желиран ордьовър, още салата с раци.

— Не мога повече, благодаря ви — обаятелно и почти жал но повтаряше Яся, но Сонечка не можеше да умири съчувствието в сърцето си: сирачето, горкото дете, сиропиталище… Господи, как е възможно…

Барбизонецът Александър Иванович вече пееше с дълбок дяконски глас оперни арии на италиански, Гаврилин се напи и безумно смешно имитираше как куче си пощи бълхите. Забелваше очи, ръмжеше ту злобно, ту блажено, забиваше глава в подмишницата си, разсмиваше всички до изнемога. Роберт Викторович се усмихваше, бляскаше с двойния метал на очите и новонаправените зъби.

След два дойде Альоша Питерски, верният Танин почитател, който щеше да се прочуе и вече се подготвяше, беше донесъл пунгия със сива трева — един от първите любители на ориенталските омай на Невските брегове. Альошка с готовност извади китарата от калъфа и изпя няколко тъжно-остроумни и смешни песни, през цялото време яростно кривеше лице и разтягаше арлекинската си уста на панаирджийски актьор.

Альоша беше влюбен в Таня, Танечка — в Яся, а Яся в новогодишната вечер се влюби в Танината къща. На зазоряване, когато гостите се разотидоха и момичетата помогнаха в разчистването, Соня остави Яся да преспи в празната ъглова стая, където я откри Роберт Викторович, влязъл сутринта да търси един навит табак.

В къщата цареше тишина. Соня след почистването беше отишла при сестра си, Таня спеше в стаята си, а Яся се събуди от скръцването на вратата, доста дълго наблюдава как Роберт Викторович бърника зад шкафовете, тихо пустосва. Тя го гледаше в гръб и все се мъчеше да си спомни на кой американски актьор й прилича. Беше виждала същото лице, същата сребриста канадска ливада в полското списание „Пшегленд артистичен“, което проучваше от кора до кора. Името на актьора отказваше да изплува, но й се стори, че дори ризата на онзи американец беше същата, на големи карета.

Тя седна в леглото. То скръцна. Роберт Викторович се обърна. От грамадната Сонина нощница надничаше малка светлокоса глава с къса шия. Момичето облиза устни, усмихна се, дръпна ръкавите на нощницата и я изхлузи надолу през деколтето. Мръдна крак, махна завивката, изправи се и грамадната нощница се свлече. С малки детски стъпки притича по студения циментов под до Роберт Викторович, който най-сетне беше намерил табака, измъкна му го и вместо него се озова в ръцете му.

— Само веднъж, бързичко — каза деловата фея без капка кокетство, както нареждаше обикновено на благодетеля си милиционера Малинин. Но с него знаеше защо го прави, а тук нямаше нито корист, нито сметка. И тя самата не знаеше защо. От благодарност към къщата… А и защото толкова приличаше на онзи актьор, прочутия американски артист. Питър О’Тул ли беше?…

А че мъж може да откаже предложеното му благоволение, дар и благодарност, тя изобщо не знаеше. Мъничка, сякаш стругована от най-бяло и топло дърво, тя му поднесе празничното си личице.

Той леко отстъпи към шкафа, каза строго: „Лягай бързо, ще настинеш!“ — И си излезе, забравил табака. Никога не беше виждал такъв лунен, толкова метален телесен блясък.

Яся се зави с юргана, който още не беше изстинал, и след пет минути пак спеше. Спеше с наслада и насън не забравяше сладостта на този домашен сън в домашен дом, и нощницата на Соня, която този път не облече, бе скътана под бузата й и райски ухаеше.

А Роберт Викторович като ужилен кръстосваше съседната стая, тръпнеше и въртеше глава. Ранната привечер на току-що започналата година тъмнееше в прозорците, а Соня все я нямаше и Таня не се спускаше по скърцащите стълби. Той предпазливо отвори вратата на ъгловата стая, безшумно се доближи до леглото. Момичето се беше завило почти презглава, само русото му теме беше на повърхността. Той пъхна сухи длани под топлата дюна на юргана. И намесата на ръцете му не прекъсна съня на Яся, нищо не развали. Тя се извърна към ръцете му — и започна поредният — последният — живот на Роберт Викторович.