Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Вечерта здраво скова честен новогодишен студ. На масата съхнеха остатъци от миналогодишната вечеря. Роберт Викторович не ядеше. Вчерашната храна го отвращаваше и той мислеше за мъдрите си предци, които са изгаряли остатъците от пасхалната храна, за да не допуснат такова кощунство с нея…

Сонечка безсмислено разбъркваше с лъжичка чая, в който нямаше захар, и се опитваше да каже на мъжа си нещо важно, но не намираше нужните думи.

Роберт Викторович с умислено лице долавяше отзвуците на щастливия тътен в сърцевината на остарелите си кости и се мъчеше да си спомни кога беше изпитвал това… защо има такова странно припомнящо чувство… Може би нещо подобно му се беше случвало в детството, когато след дълго премятане в тежките води на Днепър излизаше на скърцащия напечен пясък, заравяше се в него и се топлеше в тази пясъчна баня до сладка премала в костите… И още нещо сходно с острото озарение от детството, когато една нощ малкият Рувим, син на Авигдор, който с годините се беше превърнал в Роберт Викторович, излезе навън по малка нужда, вдигна глава и видя, че всички звезди на света го гледат отгоре с живи и любопитни очи и тих звън раздипля пелерина в небесата, а той, малкото момче, сякаш държи всички световни нишки и в края на всяка кънти пронизителна треперлива камбанка, и в цялата тази гигантска музикална кутия той е сърцевината, светът послушно откликва на ударите на сърцето му, на всяко негово вдишване, на тласъците на кръвта му и на потока от топла урина… Той спусна вдигнатата си нощна ризка, бавно опъна ръце нагоре, сякаш да дирижира небесния оркестър… Музиката го прониза, сладката й вълна мина през сърцевината на костите му…

Беше забравил тази музика, беше я забравил и само споменът за нея през годините не беше се заличил от съзнанието му…

— Роберт, нека момиченцето остане да поживее у нас. Ъгловата стая е свободна — тихо каза Сонечка, спряла лъжичката в чашата.

Роберт Викторович погледна учуден жена си и каза точно каквото казваше всеки път, щом се заговореше за неща, които не го интересуват.

— Ако така смяташ, Соня. Направи както сметнеш за нужно.

И се прибра в стаята си.

Яся се премести у Сонечка. Мълчаливото й миловидно присъствие беше приятно на Соня, изпълваше я с тайна гордост, че е приютила сираче, това беше „мицва“, достойно дело, а за Соня, която с годините все повече усещаше еврейските си корени, бе едновременно и радост, и приятно изпълнение на дълг.

У нея се събуди споменът за съботата, теглеше я подреденият ритуален живот на предците с непоклатимите му основи, с мощната тежконога маса, застлана с колосана празнична покривка, свещите, домашния хляб и онова семейно тайнство, което се извършваше в навечерието на съботата във всеки еврейски дом. Откъсната от този древен живот, тя влагаше целия си спотаен религиозен плам в кухненските занимания с месо, лук, моркови, в колосаните бели салфетки, в подредбата на масата, където съдинките с подправки, ножовете, чиниите вляво-вдясно бяха сложени правилно според повелите на съвсем друг канон — новия, буржоазен. Но Соня не го осъзнаваше.

В последните години на сравнително благополучие семейството започна да не й достига, тя тайно скърбеше, че не й е било писано да народи много деца, както беше прието в нейното племе. Непрестанно купуваше отделни сосиери от прочутите кузнецовски сервизи и английски порцеланови чинии на баснословни битпазарни цени в оказиона на Нижняя Масловка, сякаш се подготвяше за бъдещо многодетство в Таниното семейство.

Религията на Соня имаше три дяла като Библията. Но вместо Тора, Невиим и Кетувим [8] Тора (Петокнижие), Невиим (Пророци) и К[е]тувим (Писания) са трите части на Танах — Стария завет (тоест Библията, тъй като евреите не признават Новия завет). — Б. пр. при нея бяха Първо, Второ и Трето.

Ясиното присъствие й създаваше илюзията за по-голямо семейство и красеше трапезата — така естествено и мило се държеше тя на масата, хапваше уж по малко, но с ненаситен апетит, докато не изнемогнеше от смешна умора, защото в паметта й не гаснеше споменът за вечния детски глад. Тя се облягаше назад и тихо стенеше:

— Ох, лельо Соня! Такава вкусотия… Пак преядох…

А Сонечка блажено се усмихваше и сервираше на масата стъклени купички с компот.

Минаха два месеца. Благодарение на котешката си приспособимост и вродената си деликатност Яся не само обитаваше ъгловата стая, но и се водеше вече почти като роднина в семейството.