Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Сутрин рано тичаше да измие грапавите училищни коридори и мръсните тоалетни, вечер заедно с Таня ходеше в същото училище да учи. Понякога бягаха от жалките часове на дремещите учители. Отношенията им с Таня станаха като сестрински, при това Таня, по-малка на години, с преместването на Яся в дома им неусетно се превърна в по-голяма сестра и влюбеността й в Яся вече не беше толкова възторжена и напрегната.

Момичетата често се събираха в Танината стая. Таня, седнала в поза лотос, свиреше фалшивата си музика на флейта, Яся се свиваше на кълбо в краката й и с леко съскав шепот рецитираше отмиращите пиеси на Островски. Подготвяше се за театралното училище.

Соня се умиляваше на Ясиното пристрастие към книгите. Освен това й се струваше, че така и Танечка неусетно се приобщава към голямата култура. Но се заблуждаваше.

Когато момичетата си говореха, Яся участваше обикновено в ролята на любезна слушателка. Без особен интерес и вътрешно съчувствие тя слушаше за Танините любовни авантюри. Ентусиазмът на нейната приятелката й беше абсолютно чужд, а Таня погрешно свързваше Ясиното равнодушие с незначителността на собствения си опит в сравнение с богатите изживявания на приятелката й. През ум не й минаваше, че за първи път от дванайсет години Яся е освободена от необходимостта да допуска в равнодушното си тяло „онези им гадни работи“…

Роберт Викторович изнемогваше от Ясиното присъствие. Той си спомняше епизода в ъгловата стая в ранния сумрак на първия ден от годината като черна магия, като надзъртане в чужд сън. Сега държеше Яся само в периферното си зрение, тайно плакнеше око в белотата й и гореше в огъня на младото желание. Не допускаше и най-малък порив към нея, но не защото го безпокояха някакви дребни нравствени спънки. Желанието му принадлежеше, жената не му принадлежеше, нещо повече, благодарение на Сонините усилия тя заемаше у тях място редом с дъщеря им и не можеше да му принадлежи.

Той с часове гледаше през прозореца белотата на снега, фино променяща се от светлината и влажността, взираше се в плавния бял хълбок на порцелановата кана, в парчетата твърд кадастрон на масата, в матовите бели гипсови отливки на стари релефи с едва провиждаща се в тях плът на древни букви.

В края на втория месец пак започна да рисува — двайсет години след лагерните упражнения с прецизното копиране на скучни глупости.

Сега рисуваше само бели натюрморти, в тях влагаше дълбинните си размишления за природата на бялото, за формата и материала, подчиняващ живописното начало, и сричките, думите на размишленията му бяха порцелановите захарници, белите вафлени кухненски кърпи, млякото в стъклена бутилка и всичко онова, което за житейския поглед изглежда бяло, а за Роберт Викторович представляваше мъчителен път в търсене на идеалното и съкровеното.

Веднъж, когато зимата вече преваляше и снежното великолепие на Петровския парк се стопи и завяхна, двамата рано сутринта едновременно излязоха навън: Роберт Викторович с две платна и рамки, и руло амбалажна хартия и Яся с червена платнена чанта, в която се подмятаха два вечерни учебника.

— Подръжте за малко, моля ви. — Той пъхна в ръцете й хартията със смътното чувство, че нещо подобно му се мержелее някъде.

Яся веднага пое рулото, докато той подхване по-удобно платната.

— Мога да ви помогна — предложи момичето, без да вдигне поглед.

Той мълчеше, тя вдигна глава и за първи път през съвместния им живот под един покрив той впери остри зеници право в сърцевината на безметежните й очи. Кимна й, тя в знак на съгласие сведе глава с бяла пухена кърпа и тръгна подире му — стъпваше магьоснически с детските си гумени ботушки в неговите следи.

Той не се обърна по време на краткия им път. Така в нишка стигнаха до входа на висока къща, където врата до врата трудолюбиво и делово се твореше прилично платено социалистическо изкуство и току се изнасяха в дългите мрачни коридори поредните тромави разновидности на плешивия гигант на мисълта…

Притиснал гръб о гранитния хълбок на монумента и неловко задържайки вратата с крак, той пусна напред Яся. В мига, в който вратата се хлопна, той почувства силно и кънтящо сърцебиене, но не в гърдите, а някъде в корема. Сърцебиенето се издигаше в него като слънце на хоризонта, морски тътен изпълни главата му, слепоочията, дори върховете на пръстите. Той остави рамките и взе рулото от ръцете й. В този миг си спомни кога му се беше случвало.

Усмихна се, сложи ръка на влажната й пухена забрадка, а тя вече съобразително разкопчаваше копчетата на самоделното си палто, което много вечери ши заедно със Сонечка от старо одеяло. Тази година бяха на мода големите копчета. И полата, и блузката й бяха накичени с ята от кафяви и бели копчета, тя захвърли палтото и със сериозна задълбоченост взе да ги измъква едно след друго от грижовно поръбените илици.