Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Сърцебиенето му стигна до камбанна мощ, запълнила всички кътчета до най-малките капиляри, и изведнъж секна, в ослепителната тишина тя седна на счупен фотьойл, свила крачета под себе си. После пусна на свобода косата си, стегната на темето с ластиче, и го зачака кога ще преодолее ступора и ще си грабне онова дребно нещо, което не й се свидеше…

От този ден Яся всеки ден ходеше в ателието му. Връзката им беше пламенна и странно безмълвна. Тя идваше обикновено и сядаше в избрания веднъж завинаги фотьойл, разпускаше си косата. Той слагаше чайника на котлона, правеше силна запарка, пускаше в бялото емайлирано канче пет бучки захар — по стар приютски навик тя нямаше насита на сладко — и слагаше пред нея бялата порцеланова захарница, защото тя освен това си отхапваше захар и пиеше чая през нея.

Той я гледаше дълго-дълго, докато тя пиеше този сироп, и винаги се замисляше за белотата й, която светеше насреща му по-ярко от дъга на фона на празната матово варосана стена. И блясъкът на емайлираното канче в розовата й, но все пак бяла ръка, и едрите буци захар с кристални ръбове, и белезникавото небе отвън — всичко това в полутонова гама мъдро възшестваше към яйчената белота на лицето й, чудо на бялото, топлото, живото, и лицето й беше основният тон, от който се получаваше всичко, раснеше, играеше и пееше за тайната на мъртвото бяло и живото бяло.

Той й се любуваше, а тя го усещаше и се възнасяше от погледа му, топеше се в малката си женска гордост, наслаждаваше се на безграничната си власт, защото знаеше — само да каже безсрамно-детското си: „Искаш ли?“ — той ще кимне и ще я отнесе на дивана, застлан със стар килим, а ако не — така ще се куми насреща й, горкият глупчо чудноват и съвсем особен, влюбен в нея безумно…

„Безумно“ — повтаряше си тя и горда усмивка леко трепваше на устните й, той чувстваше глуповатото й ликуване, но само я гледаше, гледаше, докато тя не кажеше:

— Хайде… Тръгвам си…

Никога не й задаваше въпроси, тя самата нищо не разказваше за себе си, нямаше и нужда. Безкрайното му влечение към нея, както и нейното неизменно желание да е винаги до него не се нуждаеха от никакви словесни потвърждения. В негово присъствие тя имаше чувството за осъществена кариера: богата, красива и свободна. Дори театралният вуз не й беше необходим.

В средата на април той започна да рисува портрета й. Първо един с чайник и бели цветя, после втори. И се започна цяла анфилада от бели лица, така че едното се губеше в сенките на другото и отново се появяваше, а лицата бяха свързани помежду си по някакъв оптично премислен начин.

Роберт Викторович рисуваше бързо. И макар тя да беше до него и това да беше от голямо значение за художника, той не я рисуваше от натура. Сякаш я беше попил в себе си и сега само надзърташе в скривалището. Работеше през цялата светла част на деня, все повече време прекарваше в ателието. И преди обичаше да идва рано тук, а сега често оставаше и да нощува.

По същото време, когато домашното притегляне намаля и животът на Роберт Викторович все повече се преместваше в ателието, а ателието нежно и своднически приютяваше мълчаливата любовница, над къщата им причерняха облаци.

Целият квартал беше предопределен за събаряне. Дългогодишните приказки, упорити, но неубедителни, един прекрасен ден се реализираха в гадна хартийка с размазан печат — постановление за събаряне на къщата и преселване на обитателите. Не връчиха уведомлението лично, както е редно в такива случаи, а го изпратиха по пощата, и посред бял ден, доста след сутрешното минаване на раздавача, Соня откри в кутията зловещото известие.

Тя го грабна и се втурна в ателието на мъжа си, където обикновено не ходеше, спазвайки негласна, но ясна забрана. Роберт Викторович беше сам, работеше. Соня дълго гледа платната с белезникави белооки жени и разбра коя е истинската снежна кралица. Роберт Викторович разбра, че тя е разбрала. Двамата не си казаха нито дума.

Соня поседя мълчаливо, после сложи на масата скръбната вест и си тръгна от ателието. На вратата долу спря като ударена. Имаше чувството, че всичко трябва да е заснежено, а навън издигаше ръст и се ширеше във всички отсенки на зеленото майски листак и в зелено откликваха дългите трамвайни трели.

Тя вървеше към къщи, към любимия си щастлив дом, който, кой знае защо, трябваше да бъде съборен, и сълзи се стичаха по дългите й сбръчкани бузи, и тя си шепнеше с внезапно пресъхнали устни:

— Това отдавна трябваше да се случи, отдавна… винаги съм си знаела, че не може да бъде… не може да бъде…