Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

Роберт Викторович не проведе разследване, защото на другата сутрин видя как през градината минава висок младеж с тънко яке. Не каза нищо на Соня за откритието си. А Сонечка, отпуснала тежка сънена глава на рамото му, се оплакваше.

— Тя не учи… нищо не прави… в училище забележки… някакви грозни намеци за тези нейни… Раиса Семьоновна…

А Роберт Викторович я успокояваше.

— Стига, Соня, стига. Долнопробна работа, смърди ми на умряло… Да зареже това скапано училище. Кому е притрябвало…

— Моля те, моля те! — уплаши се Соня. — Образованието е необходимост…

— Стига и ти — прекъсна я мъжът й. — Остави момичето на мира. Ако не иска, както иска. Нека си свири на дудук, и то е от полза.

— Роберт, но тези момчета. Така се безпокоя… — пробва плаха атака Сонечка. — Един май остана при нея цялата нощ, а тя после не отиде на училище.

Роберт Викторович не сподели с нея утринните си наблюдения.

Откакто Таня разкара Бориска, се започнаха същински вакханалии. Ударени от хормона момчетии настоятелно и неотстъпно кръжаха наоколо й. С неколцина от претендентите тя изпробва новото забавление. Сравнението беше само в полза на Бориска — по всички показатели и всичко показано.

Напролет стана ясно, че няма да мине в девети клас. Училищните й проблеми станаха непоносими и Роберт Викторович, без да каже нищо на Соня, подаде документите на Таня за вечерно училище, което доведе до невероятен развой на събитията за цялото семейство и преди всичко за самия него.

Властният каприз на съдбата, посочил някога Сонечка за жена на Роберт Викторович, застигна и Таня. Обект на страстната й любов стана училищната чистачка, която същевременно й беше съученичка — осемнайсетгодишната Яся, полякиня, миньонче с гладко личице като току-що снесено яйце. Приятелството им бавно укрепваше на предпоследния чин. Едрата нескопосна Таня с обожание гледаше прозрачната Яся, която й приличаше на измито аптекарско шишенце, и умираше от притеснение. Яся беше мълчалива, отговаряше само с „да“ и „не“ на редките Танини въпроси и имаше сдържано-високомерен вид. Тя беше дъщеря на полски комунисти, избягали от фашисткото нашествие по волята на съдбата на две страни: бащата — на Запад, майката с кърмачето — на Изток, в Русия. Майката не успяла да се претопи в милионната страна и човеколюбиво била изселена в Казахстан, където изкарала в страдания десет години и без да се откаже от възвишените си безумни идеали, умряла.

Яся била изпратена в сиропиталище, проявила безмерна жажда за живот, оцеляла в условия, като че ли специално създадени за бавна смърт на душата и тялото, и се изскубнала оттам благодарение на умението си максимално да се възползва от наличните възможности.

Високо вдигнатите над сивите очи вежди и нежната котешка устичка сякаш молеха за покровителство и тя наистина намираше покровители. Те бяха мъже и жени, но поради природната си независимост тя предпочиташе мъжете, отрано научила евтиния начин да им се отблагодарява.

Един от последните й покровители, появил се след изпращането й в някакъв чудовищен техникум за сираци и добре премисленото бягство от него, беше дебелият четирийсетгодишен татарин Равил, шафнер, който я беше докарал чак до казанската гара в Москва, откъдето тя планираше да започне възхода си. В джоба на карираната си пазарска чанта имаше откраднат от директорския кабинет паспорт, скоро преди това издаден на нейно име, и двайсет и три рубли стари пари, откраднати от спящия Равил малко преди Оренбург. Тези крадени пари не й пареха ръцете, едно, защото беше взела съвсем малко от дебелата пачка, и второ, защото честно си ги беше изработила по време на четиридневното пътуване.

Равил не забеляза кражбата и много му докривя, когато момичето не се появи на другия ден в седми вагон, за да се върне с него в Казахстан, както му беше обещало.

С усмивка на нежно снизхождение към себе си, доскоро толкова наивна глупачка, тя разказа на Таня как намокрила мърлявия пешкир от влака в мивката на обществения клозет на Казанската гара, съблякла се гола пред очите на смаяните азиатки, които се били натъпкали в смрадливия нужник, обтрила се от глава до пети, извадила от същата пазарска чанта увитата в два вестника отдавна пазена за случая бяла блузка с набор на врата, преоблякла се, хвърлила кърпата в ръждивото телено кошче и тръгнала да завоюва Москва като начало от първата възможна позиция, тоест от прочутия площад с трите гари.