Людмила Улицкая - Сонечка. Бедни роднини

В бъхтенето по крайградските автобуси и влакове тя бързо и грозно остаря: нежният пух над горната устна се превърна в безполово окосмяване, клепките й натежаха и очите й гледаха като кучешки, а сенките на умора под очите й не чезнеха вече нито след неделните почивки, нито след двуседмична отпуска.

Но горчилката на състаряването изобщо не й отрови живота, както се случва с гордите красавици: непоклатимото старшинство на мъжа й я изпълваше с усещане за непреходна младост, а несекващото съпружеско усърдие на Роберт го потвърждаваше. И всяка утрин се обагряше в цвета на незаслуженото женско щастие, толкова ярко, че тя не можеше да свикне с него. А дълбоко в душата си живееше с тайната готовност да го загуби — толкова случайното щастие, което я беше споходило по нечия грешка или недоглеждане. Милата им дъщеричка Таня също й се струваше дар случаен, което навремето бе потвърдено и от гинеколог: Сонечка имаше така наречената детска матка, недоразвита и неспособна за раждане, та повече и не забременя, за което съжаляваше и дори си поплакваше. Все й се струваше, че е недостойна за любовта на мъжа си, щом не може да му роди още деца.

В началото на петдесетте благодарение на огромните усилия и напъни на Соня семейството полусмени-полудоплати и те се пренесоха в цяла четвъртина от двуетажна дървена къща, една от малкото останали дотогава сгради в почти унищожения Петровски парк при метростанция „Динамо“. Къщата беше прекрасна — някогашна вила на известен преди революцията адвокат. Към жилището се падаше и четвърт от градината на къщата.

Всичко се подреди. Таня си имаше собствена стаичка на втория етаж, бащата на Соня прекара последната си година живот в ъгловата стая, Роберт Викторович си направи ателие на остъклената тераса. Видяха се и с повечко пари.

Покрай смяната на квартирата Роберт Викторович се озова наблизо от московския Монмартър, на десетина минути пеша от цяло художническо градче. Най-неочаквано за себе си на мястото, което смяташе за опустошено и съсипано, той си намери ако не съмишленици, то поне събеседници: руснак от барбизонската школа, покровител на бездомните котки и ранените птици — Александър Иванович К., който рисуваше буйните си картини, седнал на влажната земя, и твърдеше, че този антеевски допир на задника го изпълва с творчески сили; плешив украински дзенбудист на име Григорий Л., който създаваше върху хартията прозрачен порцелан и коприна, като минаваше акварелните мазки десетки пъти ту с чай, ту с мляко; поета Гаврилин, пъстровлас и с чупен нос, който имаше природна рисуваческа дарба: на големи неравно изрязани амбалажни хартии той рисуваше сред странни фигурки поемите си палиндроми — словесно-шрифтови шифровки, които възхищаваха Роберт Викторович.

Всички тези странни хора, разцъфнали в началото на измамното „разведряване“, се чувстваха привлечени от Роберт Викторович и постепенно усамотеният му дом се превърна в своего рода клуб, в който самият стопанин играеше ролята на почетен председател.

Той беше немногословен както винаги, но една негова скептична забележка, едно подсмихване стигаше, за да се върнат на въпроса или да поведат разговора в ново русло. Страната, за дълги години потънала в тежко мълчание, заговори, но разговорът протичаше при затворени врати, страхът още дебнеше.

Сонечка кърпеше чорап на Таня, опънат на дървена гъба, и се вслушваше в приказките на мъжете. Това, за което говореха — за зимните врабци, за виденията на майстер Зкхарт, за начините да се запарва чай, за Гьотевото цветоучение, нямаше нищо общо с проблемите на деня, но Сонечка благоговейно се грееше пред огъня на този световен разговор и все си мислеше: „Господи, Господи, с какво съм заслужила…“

Плосконосият Гаврилин, любител на всички изкуства, имаше навика да рови в периодиката. В едно американско списание за изкуствознание в библиотеката той веднъж попадна на голяма статия за Роберт Викторович. Кратката биографична справка за художника завършваше с малко преувеличено съобщение за смъртта му в сталински лагер в края на 30-те години. Аналитичната част от статията беше написана на доста труден за поета език, той не разбра съвсем всичко, но от това, което успя да си преведе, излизаше, че Роберт Викторович вече е почти класик или поне пионер в художествено направление, което е в пълен разцвет понастоящем в Европа. Статията беше илюстрирана с четири цветни репродукции.

На другия ден Роберт Викторович, придружен от приятеля барбизонец, отиде в московската библиотека, намери статията и изпадна в неописуема ярост, защото една от представените картини нямаше нищо общо с него, беше творба на Моранди [6] Джорджо Моранди (1890–1964) — италиански живописец и график. — Б. пр. , а друга беше публикувана с краката нагоре. Но когато прочете статията, изпадна в дваж по-голям бяс.