Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

— Но Даскалов ли Ви каза? Той Ви е излъгал.

— Не, царят ми каза — казах на Стойчо.

— Е, може да са го подвели.

— Може — казвам аз малко усмихнат, като виждам как това го изненадва и смущава.

Разговорът бе разнообразен, той искаше да се оправдае. Казах му, че е загазил до гуша и че съм дошъл на помощ, защото от подобни отношения между парламент и правителство никой не може да спечели, освен враговете на България, че интриги и изопачавания има, но те може да бъдат обезвредени и ако не премахнати, поне обезсилени. Той се зарадва и благодари. Каза между другото, че не е вече масон и не е вярно, че е ходил при масоните в Лондон.

— Аз сам принадлежа към Великото всемирно бяло братство и ние сме помагали на масоните — казах му аз — и не сте спечелили, като сте се отказали.

— Мене не ме е страх, а защото не мога да бъда 100% масон, затова се отказах. — И, разбира се, лъжеше. Излъга и други работи, без да забележи даже, но аз, който внимавах добре, не го пресичах, защото смятах за излишно. Главен обект беше, разбира се, той и неговото ходене в Лондон и Кьосето.

— Аз, аз, аз, аз — колко искаш!!! От 5 месеца не съм виждал царя.

— Та каква нужда има да го виждате, ако вървите в същия път, както твърдите.

— Все пак има много интриги натрупани. Но и Вие малко правите, за да се премахнат.

Разговорът минава на много теми, между другото и на миналата криза. Няколко пъти го атакувах за Недев, защо е искал смяната му. Той кръшкаше и се осекваше и ме запита мен, казах му просто защото не е искал да смени Казанлиев, който пък, докато е там, Стойчо няма да види парламент. Той скочи и почна да доказва, че това не е така, но самото му скачане доказваше противното на думите му. Между другото той каза, че Кьосето се доверявал на Буров 133, че му се клел, че на 28 октомври няма да се яви пред камарата, че Чембърлейн благодарил на царя, но че английският двор не гледал с добро око на царя, и пр., а Буров се изповядал на други, а този на Стойчо, по неговите думи извикан бе или отишъл веднага при Цанков и му казал да се надява много, че Буров щял да дойде сега на власт и пр. интриги…

Не записвам разговора целия, защото то беше едно мятане от тема на тема, от „аз, аз, аз“ и желание да се оправдае, че той не е в нищо виновен. Закачих го, че сега и в Русия щял да ходи.

— А, да, днес получих официална покана 2.

— А аз, па и улицата знаеше още преди 6 дена, че Вие сте се срещали с Прасолов заедно с Георги Марков и сте я нагласили тая работа.

— А, не, той дойде в Народното събрание.

— Това са подробности… Но сега аз искам да бъда на чисто. Извиках Севов и питам какво да правя?

На тръгване пак ми държа реч, като ми благодари, че съм го изслушал и че сега му олекнало, увери ме пак, че ми е говорил истината. Казах му:

— Аз имам и други начини да проверявам истината.

— Зная, г. Лулчев, но аз Ви говорих самата истина.

Казах му:​

— Ако сте говорили истината, то си е за Ваша полза, ако ли не е истина, то е за Ваша сметка…

На 9. IX. н.г. писах на царя кратка записка, с която за избягване интриги му съобщавах, че съм се видял със Стойчо и че срещата беше доста интересна. Вечерта дойде Севов към 9 часа и половина и ме откара в двореца, където ме чакаше царят (канцеларията в крилото откъм „Московска“ — и по-рано там се събирахме, когато Генчев и Багрянов искаха да се изменя и октроира нова конституция). Понеже от 30-и м.м. не бяхме се виждали — преди войната — той ми заговори за нея.

— Видяхте, моите предвиждания за септември излязоха верни. Аз още миналата година, като видях Гьоринг, казах това, защото аз усетих в него това, което имаше старият, преди да отвори войната, и казах на нашите: „До догодина ще имаме по това време война, ами поне дано бъдем въоръжени.“ А то ето, дойде войната, а нашето оръжие за нещастие се разхожда в 80 вагона още в Югославия. А днес щях да полудея. Четете да видите какви са тия рапорти. Като дойде Вашето писмо със свиждане с „моторизирания“ (Стойчо), и без туй исках да Ви видя, реших веднага да сторя това. Светна ми. Чувствувах една офанзива.

— Да, имаше я и затова реших да я омекотя.

— Много хубаво сте сторили.

Аз се много зарадвах, защото сега той не може да разправя, че съм се виждал с неотговорни фактори, когато той самият ги търси. Разправих на царя по-главните точки, на нещо се смеехме, друго той ми разправя за неговите, на Стойчо, обичаи и пози и кога коя поза отговаря на най-лъжливото му състояние… Ами сега какво да правим с тая покана? Тя е уйдурдисана, но… Казах му да се хвърли мост между Стойчо и Кьосето. Да не се големеят толкова. Моментите са такива, че той не трябва да има неприятели. Кьосето трябва да бъде по-тактичен. Той, царят, да го извика, Стойчо сега ще слуша, нека си поговорят малко като държавници, а ако Кьосето не ще, да ми прати царят хабер, аз мога го склони, като застане царят да държи едно поведение такова, че Стойчо да го е страх, че ще се разпусне камарата, а Кьосето — че ще има смяна на кабинета, а какво ще си прави, да си знае само той.