Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

Запита ме след това какво да прави с Народното събрание. Казах му, че по тоя въпрос ще си помислим, нека да мине 5 септември. Запита ме: „Багрянов какво прави?“ Казах му, че тия дни съм бил с него на Витоша и че сега ми прави впечатление, че е по-реален политик, отколкото по-рано. Че е вече по-улегнал. Царят искаше да знае как да процедира с камарата, кога да я разпусне и дали да чака, след като й дойде време да се събира, или по-рано, или пък да се търси някой друг предлог или начин. Казах му, че поотделно мнозина от хората в парламента са кандидати за затвора… Контев, Гето Кръстев е взел 50 000 рушвет на месарите, Тракаланов 30 000 лв. на други и пр. Но че парламентът като цяло е работел добре и не може да бъде в нищо упрекнат, и като така трябва да се действува справедливо, защото основата на държавата е справедливостта, и може да имаме лош резултат, ако не постъпим справедливо. След това ме пита кога да отиде при запасните мобилизирани. Казах му да отиде по-после, и то тихо, да не носи вид на демонстрация или че се е случило нещо, защото сега във всичко се преувеличава и може да вземе тревожни размери. (Сега съобщиха, че Германия присъединява Данциг, може би ще има интервенция за спиране войната. Не ми се иска да вярвам, че светът ще обезумее наново, макар че Англия като че ли иска да се справи с някои въпроси. Дано и ние не й попаднем в челюстите!)

Говорихме за радиото, което ми беше дал и което му върнах; после пита ме за моторизирания мошеник — Робев или Стойчо, не разбрах добре — и не му отговорих нищо, прескочих на други въпроси. Изобщо разговорът мина сравнително гладко и макар че доста горчиви работи му казах, но той се отнесе със смирение, като си призна греховете, още повече че видя колко много се зарадвах от репликите, които тъй сполучливо е направил на Рендел. Дано Бог пази и помага на него и България в тия мъчни времена.

На 2 септември 1939 г. вечерта дойде Недев и седя около 2 часа. Говорихме върху много работи, които засягаха неговото министерство и бъдеще. Казах му да приготви списъка на провинените депутати рушветчии, в случай че стане нужда да се разтури камарата. Приказвахме и по някои други работи и за срещата му с царя.

На 3. IX. 1939 г. отидохме с Багрянов в Чамкория, където разгледахме също въпросите за бъдещето. С него дойдохме до съгласие върху важните въпроси за бъдещето.

На 4-и отидохме на Гранчар и до обяд се върнахме. Там тоже продължихме разговорите в присъствие и участие на Стоил Стефанов, който е много енергичен и здраво разбира, макар малко земеделски, нещата.

На другия ден дойде от името на Кьосето Христо Статев да ми каже как мисли той за бъдещето. Кьосето бил съгласен в общи черти на това, което бях казал да му кажат, но за Багрянов не бил съгласен, а за Недев бил. Казах му, че за Багрянов аз съм взел гаранцията пред царя, ако я приема и той, то тогава няма какво да говорим излишно. При тия условия Статев каза, че и дума не може да става за опозиция, и после доде да ми каже, че се приема. За разпущане на камарата ми повтори, че трябва да се внимава, защото парламентът изцяло е работил добре, а само отделните му членове не са много свяст и заслужават друго място, а не парламента.

На 6-и дойде Недялко Атанасов, който искаше да купи нещо, особено го интересуваше да знае какви са намеренията на царя за бъдещата съдба на парламента, на което​ аз направо​му казах, че не зная. Тогава ме запита какво ​аз мисля. Казах му​ също, че няма да му го кажа, но едно зная, че Стойчо си е изгубил вътрешното равновесие и ако не се вземе в ръка, може да направи много пакост и на себе си, и на приятелите си в парламента. Не се процедира така. Един парламентарист има други начин да придобие онова, което му е потребно от министър-председателя. След това минахме на други разговор и той ми каза, че писал някога на Стоя​динович да ​не правят​атентати​ в България. Тогава бил Цинцар​ Маркович, който не ​обича България. Тогава Цинцар Маркович викал Недялко и го питал какво иска да каже с това. След месец станала историята с Дамян Велчев…

На 7-и дойде братовчедът на Стойчо, нашият брат Ганчо Генчев, инженерът, и мен каза, че Стойчо иска да ме види, и да определя къде да се видим. Казах му, че може и при мене, може и на друго място, предоставям нему — къде му е по-удобно.

На 8 септември се видяхме в Стойчови, между 9 и 11 без 20. Той започна с това, че ми благодари, че съм дошъл, че и по-рано е чувал отзиви мои за него, които за съжаление не говорели много в негова полза, но че той търсел случая да се срещне, и пр. Във всеки случай не беше банален, напротив, имаше едно външно смирение. Вътрешно беше задръстен и кипеше, външно се владееше и искаше да бъде коректен. Мен ми се струваше, че имам пред себе си едно палаво дете, което е решило на всяка цена да ме метне, оставих го да говори около половин час, да си направи една изповед лична, която бе необходима, за да се образува един мост. Когато започна да навлиза в по-близките събития. По-рано ми разправя за живота си като партиен секретар, трудов директор и после министър, станал уж, без да се надява и очаква, а аз щях да му кажа „Зная как станахте, след като предадохте Крум Колев 132“, защото това още навремето си беше ми казал царят, но хайде, рекох, да не го стягам още от началото толкова тясно. Но по-после вече започнах да го коригирам и на разговорите му с Кьосето и пр., после други министри и той се доста стресна, като видя, че моите информации са от първа ръка, даже един път, когато отказа, че е спряно оръжието за него от Германия и ми посочи писмото на Драганов, на когото аз му казах направо, че не вярвам много.