Алберто Моравия - Чочарка

А той отвърнал:

— Комуто каквото се полага… никой няма да ме арестува, защото днес вече няма закони и всеки си върши, каквото намери за добре.

И излезе прав, защото не го арестуваха и той заровил внука си под една смокиново дърво и продължил да се движи, необезпокояван от никого.

И така, Северино реши да си извърши сам правосъдието, виждайки, че не съществува гражданско правосъдие. Не зная какво е правил през време на своите екскурзии до Фонди, но една сутрин пристигна едно селянче, изплезило език от тичане по стръмнината, и извика, че Северино пристигал с германци, че германците били на негова страна и щели да му върнат платовете, защото се споразумял с тях. Всички евакуирани излязоха от къщите. Ние двете с Розета също излязохме и вероятно сме били около дванадесетина души на мачерата, застанали да наблюдаваме пътеката, по която трябваше да се появи Северино с германците. Докато чакахме, всички говореха, че Северино бил умен и разумен, че било вярно, че властта била в ръцете на германците, че те не били вагабонти и престъпници като фашистите, че не само щели да му върнат платовете, но и да накажат фашистите. Най-много от всички Филипо се биеше в гърдите за германците:

— Абе това са сериозни хора, които вършат всичко сериозно: и войната, и мира, и търговията… добре е направил Северино, че се е обърнал към тях… германците не са като нас, италианците — анархисти и недисциплинирани… те си имат дисциплина, а във време на война да откраднеш, е действие, противно на дисциплината, и сигурен съм, че ще върнат платовете на Северино и ще накажат ония престъпници фашистите… Браво на Северино, той е налучкал същността на въпроса: кой държи днес властта в Италия? Германците. Тогава трябва да се обърнем към тях.

Филипо размишляваше гласно, перчейки се и гладейки мустаците си. Съвсем очевидно той мислеше за своите скрити вещи и беше доволен, че Северино ще получи платовете си, а крадците — наказанието, което им се полагаше, защото и той идваше скрити неща и се страхуваше да не му ги ограбят.

Между това гледахме към пътечката и ето най-после се появи Северино, но вместо цял въоръжен патрул германци, каквито си представяхме, че ще дойдат с него, видяхме, че идва само един германец, и то обикновен войник, не от военната полиция. Щом стигнаха върха на мачерата, Северино, горд и доволен, ни го представи, наричайки го Ханс, което на италиански значело Джовани. Всички го заобиколиха, подавайки му ръка, но германецът не стисна ръка никому, а се задоволи да поздрави по войнишки, като удари токове и отдаде чест, сякаш с това искаше да постави разстояние между себе си и евакуираните. Този Ханс беше дребен мъж, рус, с широки ханшове като на жена и бяло, леко подпухнало лице. На едната си буза имаше два-три големи белега и като го запитаха откъде ги е получил, отвърна съвсем кратко:

— Сталинград.

По причина на тия белези лицето му, което беше меко, малко заоблено и като натъртено, приличаше на ония праскови или круши, които, като паднат от дървото на земята, се нацепват и набиват и щом се опиташ да ги разпукаш, намираш, че вътре са полуизгнили. Очите на германеца бяха сини, безизразни, много светли, сякаш от стъкло. В това време Северино с видима гордост ни обясняваше, че се сприятелил с този Ханс, защото по съвпадение в мирно време в своя роден край Ханс също като него бил шивач и те се разбрали като шивачи. Той му разказал за кражбата и Ханс му обещал помощта си в издирването на платовете — именно защото бил шивач, можел да разбере от всеки друг Севериновата загриженост. С една дума, Ханс не се числял към военната полиция, не бяха много германци, а само един и неговата намеса нямаше официален характер, а беше чиста работа между двама приятели — и двамата шивачи. Но германецът беше с униформа, с автомат през рамо и се държеше не като приятел, а като германски войник, затова всички започнаха да се надпреварват да му се докарват. Един го питаше колко време ще трае още войната, друг за Русия, където Ханс бе воювал, трети искаше да знае дали англичаните вече нападаха, друг път дали нямаше германците да нападнат англичаните. Колкото повече въпроси се задаваха на Ханс, толкова той се пъчеше от важност, подобно на балон, когато някой го надува. Германецът каза, че войната щяла да трае още малко, защото германците имали тайни оръжия, каза, че русите се биели добре, но германците били по-добри бойци, обясни, че скоро германците щели да се справят с англичаните и щели да ги изтласкат от морето. Въобще всяваше респект. Накрая Филипо поиска да го покани на закуска у дома си заедно със Северино.