Алберто Моравия - Чочарка

И тъй, между евакуираните, които играеха на карти с Филипо, имаше един шивач на име Северино, най-младият от всички, дребен, сух, с жълто лице и чифт черни мустачки, едното око на когото изглеждаше като че постоянно намига, недостатък, придобит от занаята му, от това, че докато шиел, свит на стол в работилницата си, държал винаги едното си око присвито.

Както всички други, тъй и Северино беше избягал от Фонди още при първите бомбардировки и се беше настанил в една къщичка недалеч от нашите заедно с момиченцето си и жена си, дребничка и скромна като него. Северино беше най-спокойният измежду всички, които се намираха горе, защото през време на войната вложил целия си капитал в покупката на английски и италиански вълнени платове, които скрил на сигурно място, но в края на краищата не толкова сигурно, защото през цялото време го тревожеше съдбата на малкото му имущество. Но страхът на Северино преминаваше в надежда, когато, вместо да мисли за настоящето, за германците, за фашистите, за войната и бомбардировките, си мислеше за бъдещето. На всеки, който бе готов да го слуша, Северино излагаше своя план, който според него, щом войната свършела, щял да го направи богат човек. А планът му се състоеше в това да използвува времето около шест месеца или година след войната, докато животът се нормализира. В тези шест месеца или година щяло да липсва всичко, защото нямало да има още транспорт, разменна търговия и Италия щяла да бъде окупирана от военни. Търговията щяла да бъде затруднена, ако ли не и невъзможна. Тогава Северино щял да товари платовете си на един камион и да отиде в Рим, където щял да ги продава парче по парче на много високи цени поради скъпотията. Продавайки на дребно платовете, които бил закупил на едро, той щял да забогатее. Планът му действително бе правилен, както се видя по-късно, и показваше, че Северино може би единствен измежду всички, които се намираха горе, беше разбрал добре механизма на цените, които се повишаваха при всяка нова липса на стока, и че германци, съюзници и италианци печатаха банкноти напразно. Повтарям, този негов план бе правилен, но за съжаление такива именно планове никога не успяват особено през време на война.

И така, една сутрин от долината пристигна едно момче, което работело като калфа при Северино, много възбудено, и още преди да достигне до мачерата, извика отдалеч на шивача, който го чакаше нетърпеливо на самия ръб на зида:

— Северино, ограбили ти всичко… намерили скривалището и откраднали платовете ти…

Бях наблизо до Северино и видях как той се олюля при тия думи, сякаш някой го бе ударил из засада с пръчка по главата. А през това време момчето се изкачи на мачерата, той го сграби задъхан за гърдите и с обезумели очи извика:

— Не може да бъде… какво говориш?… Платовете? Моите платове? Откраднати? Не може да бъде… кой ги е откраднал?

— Откъде да зная… — отвърна момчето.

Всички евакуирани се събудихме и го заобиколихме, докато той ръкомахаше като безумен, въртеше очи, пляскаше се по челото, скубеше си косите. Филипо се опита да го успокои с думите:

— Недей се тревожи толкова… може да е само слух.

— Какъв ти слух — отвърна наивно момчето. — Видях със собствените си очи разбития зид и празното скривалище.

При тия думи Северино направи отчаяно движение във въздуха с ръка, като че се заканваше на небето, после се затича стремглаво по пътеката и изчезна. Всички останахме силно разтревожени от тази новина, която означаваше, че войната продължава, нещо повече — че положението се влошава, че хората вече нямат съвест и щом като се ограбват едни други, може би щяха да започнат и да се убиват. Някой каза на Филипо, който най-много от всички се палеше да разисква случая и укоряваше Северино, че не бил взел достатъчно мерки:

— Ти, като си зазидал вещите си в стената на изполичаря, внимавай, да не ти се случи и на теб същото.

Като помнех разговорите на Кончета и Винченцо, помислих, че този човек може би има право. Това бе друг зид, който всеки миг можеше да бъде разбит. Но тръскайки глава, Филипо каза твърдо:

— Аз съм роднина с тях чрез Сан Джовани, кръстих сина му, а той кръсти дъщеря ми — не знаеш ли, че Сан Джовани не търпи измами?

Помислих тогава при тия думи на Филипо, който вярваше, че е хитър, че винаги настъпва момент в живота ни, когато оглушаваме, защото да се вярва, че светото кръщение ще предпази от кражба, когато се касаеше до хора като Кончета и Винченцо, както бе в случая, беше глупост, макар и симпатична глупост. Но не казах нищо, за да не влея съмнение в душата му, още повече, че някой вече се бе опитал да го направи, но напразно.