Алберто Моравия - Чочарка

Двете с Розета бяхме прости жени, а той — мъж, прочел много книги, и знаеше много неща. Аз обаче имах житейски опит, какъвто той нямаше. Сега си мисля, че въпреки всичките си знания, натрупани от книгите, в основата си той беше наивен, защото съвсем не познаваше живота и за много неща имаше погрешна представа. Спомням си например неговите разсъждения при един разговор, който водихме в първите дни.

— Ти — казваше ми той, защото и към двете ни се обръщаше на ти, както и ние към него, — ти, Чезира, наистина си търговка и като такава мислиш само за своя магазин, но за твое щастие търговията не те е покварила. Останала си такава, каквато си била като момиче.

— Каква? — запитах аз.

— Селянка.

— Не ми правиш комплимент… селяните не познават нищо друго извън земята, не знаят нищо и живеят като животни…

Той се засмя и добави:

— Някога не е било комплимент, някога, но сега… сега е… днес истински невежи са онези, господата, които живеят в градовете и които знаят да четат и пишат… те са истински прости и некултурни люде… с тях няма защо човек да се занимава… а с вас, селяните, може да се започне отначало.

Понеже не разбрах какво иска да каже с това, запитах:

— Какво означава: «Да се започне отначало?»

— С една дума, да станете хора.

— Ясно е, че не познаваш селяните, драги мой… — настоях аз — със селяните нищо не би могло да се постигне… Ти какво смяташ, че са селяните? Това са най-старите хора на земята. Как би могъл от тях да направиш нови хора? Преди всичко друго са били селяните, преди още да се появяват хора в градовете. Селяните са си и ще си останат селяни.

Той поклати снизходително глава и не отвърна нищо, а аз имах впечатлението, че за него селяните не са такива, каквито са, а такива, каквито никога не са били, или по-точно — такива, каквито той искаше да бъдат.

Микеле говореше добро само за селяните и работниците, но според мен не познаваше нито едните, нито другите. Един ден му казах:

— Ти, Микеле, говориш за работниците, но не ги познаваш.

— А ти познаваш ли ги?

— Естествено, че ги познавам. В моята бакалница идваха мнозина… живееха наблизо.

— А какъв вид работници бяха те?

— И занаятчии, и дърводелци, тенекеджии, зидари, електротехници, най-различни.

— А според тебе какви са работниците? — Той попита с леко насмешлив тон, сякаш се готвеше да чуе глупост.

— Драги мой — отвърнах му аз, — не знам какви са… за мен тези разлики не съществуват… и те са хора като другите… има добри и лоши. Едни са мързеливи, други трудолюбиви… едни от тях обичат жените си, други тичат подир уличници, едни пият, други играят комар… Изобщо има ги всякакви и навсякъде: и между господата, и между селяните, между чиновниците и всички други.

— Може би си права. Ти ги виждаш като хора, подобни на всички други, и си права… ако всички ги виждаха така, т. е. ако всички гледаха на тях като на хора и се отнасяха с тях, както подобава, някои неща нямаше да се случват и сега може би нямаше да сме тук горе в Сант Еуфемия.

— А как гледат другите на тях? — попитах аз.

Той отговори:

— Гледат на тях не като на хора като всички други, а само като на работници.

— А ти?

— И аз като на работници.

— Значи — заключиха аз, — и ти имаш вина, че сме тук… разбира се, повтарям това, което ти каза, макар че не мога да си обясня как така и ти гледаш на тях като на работници, а не като на хора, подобни на другите.

А той:

— Естествено, аз гледам на тях като на работници… но трябва да се разбере защо… На някои им е удобно да гледат на тях само като на работници, за да ги експлоатират, а на мен — за да ги защитавам.

— В такъв случай — казах аз изведнъж — ти си подстрекател!

Той се смути и запита:

— Какво общо има това?

— Чувала съм да го казва началникът на карабинерите, който пазаруваше от моя магазин… тези подстрекатели, казваше той, дето агитират работниците…

— Е, да предположим — каза Микеле, след като помълча малко, — че наистина съм подстрекател.

Аз настоях:

— Ти бунтувал ли си някога работници?

Той сви рамене и накрая с негодувание призна, че не е.

— Видя ли — казах тогава, — че въобще не познаваш работниците.

Този път той не отговори нищо.

Но въпреки тези негови трудни приказки, които не винаги разбирахме, двете с Розета предпочитахме винаги неговата компания пред тази на другите, които живееха горе. Изобщо той се държеше по-възпитано, а освен това беше единственият, който не мислеше за интерес или за пари, а това го правеше по-малко отегчителен от другите, защото интересът и парите действително са много важно нещо, но ако слушаш да се говори за тях непрекъснато, започваш да изпитваш чувство на потиснатост. Филипо и всички останали говореха само за интересите си, т. е. какво да продадат и купят, за цените и печалбата, как било преди войната и какво щяло да стане след нея. Когато не разговаряха за тия неща, запълваха времето си с игра на карти, събрани в стаята на Филипо, седнали на земята с кръстени крака и облегнали гърбове на чувалите, пълни с боб, с шапки на глави и цигари в уста, сред наситения с миризма и дим въздух, и прекарваха там часове наред да удрят карти, крещейки, сякаш искаха да се разкъсат. И около четиримата, които играеха, винаги имаше още четирима, които гледаха, както е в селските кръчми. Аз, която никога не съм могла да понасям картите, не можех да си обясня защо си губят времето да играят по цели дни с ония мръсни и мазни карти, фигурите на които едва се различаваха, толкова бяха похабени. Но по-лошо от разговорите за интерес или игра на карти ставаше, когато компанията на Филипо започнеше да се препира за щяло и нещяло. Аз съм проста и извън търговията и земята от нищо друго не разбирам, но през цялото време чувствах, че тия възрастни, брадати мъже, когато излизаха от кръга на собствените си интереси, говореха само за големи глупости. Това го чувствувах толкова по-ясно, колкото повече ги сравнявах с Микеле, защото той не бе като тях невежа, макар че нещата, които казваше, често пъти не разбирах, но чувствувах, че са прави. Тия мъже, повтарям, разсъждаваха като глупци или по-лошо — като животни, ако изобщо животните могат да разсъждават. А когато не говореха глупости, казваха неща, които обиждаха с грубостта и жестокостта си. Спомням си например за един хлебар Антонио, дребен и черен човечец, сляп с едното око, което изглеждаше по-малко и на което клепачът не преставаше да мига, сякаш му пречеше някаква прашинка. Един ден, не знам как, трима-четирима евакуирани, между които и Антонио, разговаряха помежду си, седнали на камъните на мачерата, за войната и за всичко, което се върши и става през време на войната, а ние с Розета ги слушахме. Когато бил на двадесет години, Антонио взел участие във войната в Либия и обичаше да говори за нея като за най-важното събитие в живота си, където между другото загубил окото си. И тъй, не знам как, по едно време го чухме с Розета да казва: