Алберто Моравия - Чочарка

В последните дни семейство Феста, като видя, че нашите продукти още не пристигат и че ние за храна разчитаме на Париде, който, макар и не присърце, ни позволяваше да се храним със семейството му, естествено срещу заплащане, започнаха да ни отбягват и щом настъпеше време за ядене, се измъкваха незабелязано, почти срамувайки се. Но когато пристигна Томазино с магаренцето си, трябваше да видите как изведнъж държането им коренно се промени. Те буквално дойдоха да разгледат провизиите ни и Филипо откровено заяви, защото към мен се отнасяше с известна симпатия, не чак такава, че да ми дава храна, но достатъчна, за да е доволен, че и ние си имаме вече.

— Чезира, — каза той, — ти и аз тук горе сме единствени, които можем да гледаме спокойно на бъдещето, защото единствени имаме пари.

При тези негови думи синът му Микеле се намръщи повече от обикновено и запита през зъби:

— Ти съвсем ли си сигурен в това?

Бащата избухна в смях и го потупа по рамото с ръка:

— Сигурен ли?… Това е единственото нещо, в което съм сигурен… знаеш ли, че парите са най-добрите ни приятели, най-верните и най-неизменните, когато човек ги има?

Аз слушах, без да кажа нещо. Но в себе си мислех, че това не е напълно вярно: същия този ден тези «верни приятели» ми бяха изиграли лоша шега да се обезценят с тридесет на сто. И днес, когато за сто лири може да се купи един хляб, докато за толкова пари преди войната човек преживяваше половин месец, мога смело да твърдя, че през време на война не съществуват нито верни приятели, нито хора, нито пари — нищо. Войната обърква всичко и заедно с видимите неща унищожава много други, които не можем да видим, но които съществуват.

Нашият нормален живот в Сант Еуфемия започна в деня, в който пристигнаха продуктите ни. Спяхме, обличахме се, събирахме съчки и дърва за огъня, запалвахме го в колибата, правехме разходки с други евакуирани, хранехме се, пак се разхождахме, готвехме и се хранехме втори път и накрая, за да пестим маслото, лягахме с кокошките. Времето тогава беше хубаво, меко и спокойно. Нямаше ветрове и облаци — една прекрасна есен. Наоколо горите, обагрени в червени и жълти тонове на есента, бяха чудно хубави. Всички казваха, че това време било идеално за съюзниците, за да настъпят бързо и да стигнат поне до Рим. Всички се тревожеха, че не го правят и че чакат някъде там в Неапол или малко по-горе. Това всъщност бяха общите разговори в Сант Еуфемия или по-скоро единствената тема за разговор. Говореше се само за съюзниците: кога ще дойдат, защо се бавят, и то от страна на евакуираните, защото на тях им се искаше да се върнат по-скоро във Фонди и да започнат нормален живот. Селяните, обратно, говореха много малко, първо, защото войната за тях бе добра сделка поради това, че бяха дали под наем къщите си и че извличаха още малко други, макар и дребни печалби от евакуираните и отчасти, защото водеха същия живот като в мирни дни и с пристигането на съюзниците положението им нямаше да се промени почти с нищо.

Самата аз говорех много за съюзниците. Говорех, когато се разхождахме надлъж по мачерата, когато се любувах на пейзажа на Фонди и на тъй далечното лазурно море, говорех и вечер в колибата на Париде в полумрака, сред дима, който караше очите ни да сълзят, и пред полузагасналия огън, та дори и в леглото, прегърнала Розета, преди да заспим. Говорех толкова много, че постепенно съюзниците се превърнаха за мен в нещо като местни светци, които едва ли не опрощават, носят дъжд, хубаво време, които хората ту благославят, ту хулят, но от които все очакват по нещо. От тях всички очакваха чудеса, както от светците, и всеки бе уверен, че със самото им пристигане животът не само щеше да поеме своя нормален ход, но щеше да стане и по-добър. Трябваше да чуете Филипо, Имах чувството, че той си представя съюзническите войски като безкрайна колона от камиони, пълни с всички земни блага, и покатерени на тях войници, които раздават безплатно всички тия блага на нас, италианците. При това той бе зрял мъж, търговец и претендираше да се числи към категорията на най-хитрите, докато според него съюзниците едва ли не бяха глупци, които щяха да направят благодеяние на нас, италианците, макар че им бяхме обявили война, избили чедата им и ги бяхме принудили да пропилеят толкова пари за тая война.

Сигурни сведения за пристигането на тия благословени съюзници достигаха до нас, но те бяха твърде оскъдни или по-скоро — никакви. От долината идеше например Томазино, но тъй като се интересуваше само от черната борса и парите, мъчно можехме да имаме от него новини, от които да извадим някои заключения. Имаше случаи, когато в Сант Еуфемия се качваше някой селянин, но и той ни разказваше съвсем неправоверни неща. Понякога идваха младежи от Понтекорво с раници на гръб да продават тютюн и сол, две неща, които най-много липсваха. Тютюнът им беше на листа, влажен и горчив и евакуираните го режеха на ситно и си свиваха цигари от вестник, а солта беше от най-долно качество, от онази, която се дава на добитъка. Тези младежи донасяха по някоя новина, но щом разсъдехме над нея, новината заприличваше на солта им — тежеше двойно поради водата, която съдържаше. Новините им обикновено биваха примесени с толкова измислици, че тежаха и изглеждаха верни, но на светлината на разсъдъка измислиците се изпаряваха и оставаше много малко истина. Разказваха например, че се водело голямо сражение, едни обаче твърдяха — на север от Неапол, около Казерта, други — при Касино, а трети — съвсем близо до Итри. Всичко това бяха лъжи. Всъщност младежите се стараеха преди всичко да продадат солта и тютюна си, а колкото до новините — стремяха се да разказват това, което смятаха, че ще зарадва разпитващите.