Алберто Моравия - Чочарка

Друго нещо, което ме докарваше до безумие, бе теснотията на мястото, в което бяхме принудени да живеем, особено ако то се сравнеше с просторния пейзаж на Фонди.

От Сант Еуфемия прекрасно виждахме цялата долина на Фонди, осеяна с тъмни портокалови гори и бели къщурки, после вдясно, към Сперлонга, ивицата море. Знаехме, че сред това море се намира остров Понца, който понякога, при ясно време, се виждаше, и знаехме, че англичаните бяха там, в Понца, т. е. че там беше свободата.

Между временно, въпреки простора на пейзажа, продължавахме да живеем, да се движим и очакваме в тази дълга тясна ивица облагородена земя — мачерата, толкова стръмна, че само на четири крачки от нас имаше опасност да паднеш на следващата мачера, подобна на горната. Изобщо стояхме си там горе като птици, събрани накуп върху някой клон по време на наводнение, които очакват удобния момент да отлетят към сухи места. Но този момент все не идваше.

След като ни покани в първия ден на нашето пристигане, семейство Феста ни покани още няколко пъти, но все по-студено и накрая изобщо престана да ни кани, защото, както каза Филипо, и той имал семейство и понеже се касаело за храна, трябвало преди всичко да се грижи за семейството си. За щастие няколко дни след нашето пристигане дойде от долината Томазино, дърпайки за поводите едно магаре, натоварено с много пакети и куфари. Това бяха нашите провизии, събрани оттук-оттам в долината на Фонди, по списъка, който бяхме изготвили заедно с него. Който не е изпадал в подобно положение, да притежава пари, а те практически да не струват нищо, да се чувствувам чужденец сред чужденци, да се намира на върха на една планина, и който не е изпитвал какво значи липса на храна през време на война, никога не ще може да разбере радостта, с която посрещнахме Томазино. Това са чувства, които човек трудно може да обясни и опише. Обикновено хората живеят в градовете, където магазините са препълнени със стока и при това за всяко нещо има добре снабдени магазини. Илюзията от пълните магазини кара хората да считат, че това е съвсем естествено явление, както смяната на сезоните, както дъждът, слънцето, нощта и денят. Но всичко това са приказки: храната може да изчезне изведнъж, както стана действителност същата година. Тогава всички милиони на света не могат да стигнат, за да си купиш парче хляб. А без хляб се умира.

И тъй Томазино пристигна, дърпайки за яздите магарето, толкова уморен, че едва се крепеше на краката си, и ми заяви:

— Комшийке, тук има храна за около шест месеца — и ми я предаде, проверявайки всяко нещо по списъка на жълтата хартия. Списъка помня и го прилагам тук, за да дам малка представа за това, какъв бе животът на хората през 1943 година. И така, нашият живот, моят и на Розета, зависеше от един чувал с петдесет килограма бяло брашно за хляб и макарони, друг, по-малък, с царевично брашно за качамак, едно чувалче около двадесет килограма боб от най-лошо качество, няколко килограма нахут, грах, леща, петдесет килограма портокали, буркан с два килограма мас и около два килограма наденици. Освен това Томазино беше изкачил на гърба си торба сушени плодове: смокини, орехи, бадеми и значително количество рошкови, които обикновено даваме на конете. Но както отбелязах, сега вече рошковите бяха хубави и за нас. Складирахме всичко в стаичката, по-голямата част под леглото. После направихме сметката с Томазино и тогава разбрах, че само за една седмица цените се бяха повишили с почти тридесет на сто. Някой би помислил, че Томазино ги е повишил, защото за пари той би подправил дори документ, но аз съм търговка, и когато той ми съобщи, че цените са повишени, му повярвах, защото знаех от опит, че това не може да бъде лъжа и че положението продължаваше да бъде все тъй сериозно или с други думи, отмъкваха храните ни и плашеха народа, като му пречеха да работи. При това положение цените щяха да се повишават. Така е през време на глад: всеки ден някой продукт изчезва от пазара, всеки ден числото на хората на пазара, които имат пари, намалява, докато накрая може да се случи никой вече да не продава и да не купува с пари или без пари, а от глад се умира. И тъй, повярвах на Томазино, че цените са се повишили, и му платих, без да ги оспорвам още и затова, защото знаех, човек като него, толкова алчен за пари, та да се излага на опасностите на войната само и само да спечели нещо, в дни като тези е цяло съкровище и трябва да се държа добре с него. Не само че му платих веднага, но при даване на парите му показах пачките с банкноти от по хиляда, които носех в джоба под полата си. А той, като видя парите, вторачи очи като ястреб на кокошка и на един дъх заяви, че ние двамата с него сме хора, създадени, за да се разбират, и винаги, когато поискам, той ще ми намира храна, но всякога на текущи цени, нито стотинка повече, ни по-малко. При този случай се уверих също още веднъж какво зачитане могат да осигурят парите или в случая — провизиите.