Алберто Моравия - Чочарка

Спяхме толкова много и с такова удоволствие, че всички тежести на живота ни там горе в планината изглеждаха по-леки и ги посрещахме весело или почти не ги забелязвахме, подобно на добре хранен и отпочинал катър, който изкачва по стръмнината на един дъх цяла каруца и пристигнал на върха, все още има сили да продължи с нормален ход, сякаш нищо не е било.

И все пак, както вече казах, там горе, животът беше суров, което веднага почувствувахме. Трудностите започваха още от сутринта. Трябваше да слезем от леглото много внимателно, като гледахме да не си изцапаме краката в калта на пода. За тази цел аз наредих пред леглото няколко плочи, защото особено в дъждовните дни подът се превръщаше в езеро. След това трябваше да вадим вода от кладенеца, който се намираше точно срещу нашата къщичка. През есента това не представляваше никаква трудност, но с настъпването на зимата, тъй като местността бе на почти хиляда метра височина, водата в дъното на кладенеца замръзваше. Така всяка заран, когато пусках кофата, ръцете ми се вкочаняваха, а и самата вода беше толкова ледена, че пресичаше дъха. Аз съм зиморничава и затова само си измивах ръцете. Но Розета, която предпочиташе студена вода пред мръсотията, се събличаше гола и права по средата на стаичката, изсипваше върху си цялата кофа с ледена вода. Моята Розета беше толкова силна и здрава, че водата се плъзгаше по тялото й, сякаш кожата й бе намазана с мазнина, и по нея оставаха само леки капки по гърдите, рамената, по корема и под кръста. След тоалета излизахме и започваха мъките по готвенето. През есента, докато времето се задържаше все още хубаво, всичко вървеше добре. Трудностите започваха с настъпването на зимата. Трябваше под дъжда да ходим в храсталака, да режем градински нож съчки и клонки. Връщахме се в колибата и започвахме да разпалваме огъня. Суровите и мокри дърва не се запалваха, пръчките изпускаха гъст и чер дим и бивахме принудени да навеждаме глави до земята, с лице, опряно в калния под и пръстта, за да духаме, докато огънят се подеме. Изкалвахме се целите, на очите ни лютеше непрекъснато и те сълзяха. И всичко това, за да стоплим котленце с фасул или за да си изпържим по едно яйце в тиганчето. Хранехме се като селяните, т. е. веднъж в единадесет часа, много леко, и втори път към седем часа — това беше истинският обяд. Сутрин хапвахме малко качамак със сос от наденица, задоволявахме се с малко лук и къшей хляб или пък с шепа рошкови.

Всяка вечер ядяхме минестрината, която вече описах, и по някое късче месо, почти винаги козе, в трите му разновидности: от женска коза, от козел или от пръч. Сутрин, като закусехме добре, нямахме какво друго да вършим, освен да чакаме вечерта. Ако времето биваше хубаво, излизахме на разходка. Обикаляхме планината, следвайки пътечката нагоре по мачерата, докато стигнехме до гората. Там си избирахме хубаво сенчесто място под някое дърво, изтягахме се на тревата пред красивия пейзаж и оставахме така целия ден. Но когато настъпи лошото време, а онази зима трая няколко месеца, оставахме в стаичката си, аз седнала на леглото, Розета на стола, без да вършим нещо, Докато Луиза, както обикновено, тъчеше на стана с оглушителен шум, за който говорих вече. Тия часове, които прекарах в стаичката през лошите дни, ще ги помня, докато съм жива. Дъждът валеше силен и напоителен, аз го слушах как трополи по керемидите на покрива и как се стича надолу по водосточната тръба, преди да слезе и се влее в кладенеца. За да пестим маслото, което ни липсваше, стояхме на тъмно в стаичката с единствената светлина на прозорчето, замъглено от дъжда, което по-скоро приличаше на дупка за котки — толкова беше малко. Мълчахме, защото нямахме куража да говорим все за едни и същи неща, които впрочем бяха само две: глада и пристигането на англичаните. Така часовете протичаха мълчаливо и аз загубих чувство за време. Не знаех дори кой месец и кой ден сме, струваше ми се, че съм оглупяла, защото не разсъждавах вече от деня, в който нямаше за какво да мисля. Понякога ми се струваше, че ще обезумея и ако не беше Розета, на която като майка трябваше да давам пример, не знам какво бих сторила — щях да изскоча навън, крещейки, или пък щях да наплескам Луиза, която сякаш умишлено се стараеше да ни оглуши с монотонния шум на стана си и от чието лице никога не слизаше подигравателната усмивка, като че ли искаше да ни каже: «Такъв е нашият селски живот… сега и вие ще живеете като нас, вие госпожите от Рим… какво ще кажете, а? Харесва ли ви?»