Алберто Моравия - Чочарка

Но стига толкова за това!

Като свършихме молитвата си в тъмнината, станахме и поехме по мачерата към нашата стаичка. Минахме под прозореца на Париде и аз дочух, че той и близките му още не са заспали, а се движат и шепнат като пилци в кокошарник, преди да заспят. Най-сетне стигнахме до нашата стаичка, слепена към къщата и мачерата, с вратичка на колове, с наклонен покрив и прозорче без стъкло. Бутнах вратата и се намерихме в тъмното. Носех у себе си кибрит и първото нещо, което направих, бе да запаля парче свещ, след което от ивица парцалче, одрано от една моя кърпичка, направих фитил и го сложих в масленика. На тази ясна, но тъжна светлина седнахме на леглото. Тогава казах на Розета:

— Ще си махнем само полите и елечетата. Разполагаме само с чаршафи и с това палто на Париде. Ако се съблечем, струва ми се, че после ще ни стане студено.

Така и направихме. По фусти, една след друга се мушнахме в леглото. Чаршафите бяха от ръчно тъкан лен, тежък, но студен, това обаче беше единствената нормална вещ в онова легло, което не беше всъщност и легло. Щом помръднех, царевичните листа на сламеника започваха да шумят, чувствах, че се разделят на две отделни купчини и гърбът ми през тънкия плат опираше на две студени и твърди дъски. Дори като дете на село никога не бях спала на такова легло. Там ние си имахме обикновени легла с пружини и истински дюшеци.

По едно време, при едно мое раздвижване, не само че царевичните листа се разделиха на две под мен, но дъските се разтвориха и аз усетих, че падам през дупката и се озовах на пода. Тогава станах и в тъмнината нагласих на място дъските и сламеника и пак се качих, като прегърнах силно Розета, която се беше обърнала с гръб към мен и присвила до стената. Тази нощ прекарах много неспокойно. Събуди ме някакво много леко скърцане, по-леко от пърхане на криле. Този шум идваше някъде изпод леглото. След като постоях малко, събудих Розета и я попитах дали чува някакъв шум. Тя каза, че също чува. Тогава отново запалих лампата и надзърнах под леглото. Установих веднага, че цвърченето идва от едно сандъче, което съдържаше лайка и мента. Като се вгледахме по-внимателно, открихме сред лайката нещо подобно на гнездо от слама и мъх и на него осем-десет току-що родени мишлета, не по-големи от кутре. Розета ме помоли да не ги пипам, защото това бе първата нощ, която прекарахме там, и ако ги убиехме, можело да ни сполети нещастие. Така ние отново легнахме и криво-ляво сме заспали. Не бяхме спали повече от час, когато усетих, че нещо лази по лицето и гърдите ми, нещо много тежко. Изпищях от страх и Розета отново се събуди. Запалихме лампата и ето ти случай: след мишките — котката. Едно хубаво черно котенце със зелени очи, слабо, малко, с лъскава козина стоеше в края на леглото и ни гледаше, готово да скочи през прозорчето, откъдето бе влязло. Розета го извика нежно. Тя обичаше котките и умееше да ги привързва към себе си. Котенцето се доближи веднага доверчиво и малко след това вече лежеше под завивката ни и мъркаше. То спа с нас през цялото време, докато живяхме в Сант Еуфемия. Казваше се Джиджи. Имаше си навици, т. е. пристигаше след полунощ, мушваше се под завивките между двете ни и спеше там до зори. Беше добро коте и се привърза към Розета, но когато спеше помежду ни, тежко ни, ако някой от нас се раздвижеше в мрака. Тогава Джиджи започваше да ръмжи, сякаш искаше да каже: «Ей, тук дори не може да се спи!»

Същото нощ освен от мишките и котката се събуждах още няколко пъти и винаги ми беше трудно да определя къде се намирам. Пред едно от тези мои пробуждания чух да кръжи самолет ниско и много бавно, с отмерен шум, тежък и нежен едновременно, сякаш моторът му се бореше не с въздух, а с вода. Стори ми се, че този шум говори и ми казва успокоителни думи. По-късно ми обясниха, че тези самолети се наричали щъркели и летели за разузнаване, затова летели бавно. Накрая така бях свикнала с тях, че стоях нарочно будна, за да ги чуя. Ако не успеех, ядосвах се. Тези щъркели бяха английски самолети и аз знаех, че най-сетне англичаните ще пристигнат с тях, за да ни върнат свободата и ни позволят да си отидем по домовете.

Тъй започна животът ни в Сант Еуфемия, както се наричаше онази местност. Започна, сякаш щеше да трае временно, а ни се наложи да останем там не две седмици, а цели девет месеца.

Сутрин спяхме, колкото се може повече, защото нямахме никаква работа и бяхме изнемощели от лишенията и глада, преживени в Рим. Така през първите седмици ни се събираха понякога по дванадесет и четиринадесет часа непрекъснат сън. Лягахме си рано, събуждахме се в зори и после пак заспивахме, докато настъпи пълен ден. Достатъчно бе само да се обърнем с лице към стената на мачерата, с гръб към светлината, проникваща от прозорчето, за да се унесем отново и да спим до късно. Никога през целия си живот не съм спала толкова много и никога сънят ми не е бил толкова крепък, здрав и ободряващ, сладък като домашен хляб, както тогава. Това бе сън без сънища, истински, отморяващ, който с всеки изминал ден връщаше силите, загубени в Рим и в дните на престоя ни у Кончета. И този толкова здрав и дълбок сън ни действуваше наистина добре, защото само за една седмица двете с Розета се преобразихме. Очите ни си отпочинаха, сенките под тях изчезнаха, страните ни се закръглиха, кожата на лицата ни се опъна и заглади, с една дума, ободрихме се и мислите ни станаха по-ясни. Когато спях, имах чувството, че земята, на която се бях родила и която сега отново ме бе приютила в пазвите си, ми приливаше своята сила, както става с изкоренените дървета — ако ги посадиш отново, те се възземат и пускат нови листа и цвят. Ех, да, ние не приличаме на хора, а на растения или по-точно ние сме по-скоро растения, отколкото хора, а цялата ни сила произтича от земята, където сме се родили. Ако я напуснем, не сме вече нито растения, нито хора, а някакви леки дрипи, които животът може да отвее нанякъде според посоката на вятъра и обстоятелствата.