Алберто Моравия - Чочарка

Накрая на всички ни се доспа, някои от децата бяха вече заспали. Тогава Париде стана и съобщи, че те стават да си лягат. Излязохме от колибата и си пожелахме лека нощ. Двете с Розета останахме сами в края на мачерата с поглед, врязан в нощта в някаква далечна точка, там, където знаехме, че се намира Фонди. Не се виждаше никаква светлина, наоколо цареше тишина и мрак, само звездите блестяха тъй силно, сякаш примигваха в небето, подобно на безброй златни очи, които ни гледаха и знаеха всичко за нас, докато ние — нищо за тях.

— Каква хубава нощ, мамо — прошепна Розета.

Запитах я дали е доволна, че е дошла тук горе. Тя отвърна, че е доволна винаги, когато е с мен. Постояхме още малко да съзерцаваме нощта, после тя ме подръпна за ръкава и каза, че искала да се помоли на дева Мария, която ни довела живи и здрави дотук. Прошепна ми го сякаш се страхуваше, че ще я чуят, и аз учудено я запитах:

— Тук ли?

Тя кимна с глава и после се отпусна на колене върху тревата в края на мачерата, като ме повлече със себе си. Предложението й ми се понрави, защото, тъй да се каже, Розета бе отгатнала моите мисли и чувства в онази тиха и спокойна нощ, след толкова умора и напрежение: чувства на благодарност към някого или нещо, което ни бе съпътствувало и закриляло. Така аз с удоволствие й се подчиних, сключих ръце и движейки бързо устните си, прочетох молитвата, която обикновено се казва преди лягане. Отдавна не бях се молила, от деня, в който се отдадох на Джовани, защото считах, че съм сгрешила, а от друга страна, не знам защо, не изпитвах нужда да призная греха си на никого. Затова поисках най-напред прошка от Христа за онова, което извърших с Джовани, и обещах никога да не се повтаря. Освен това, може би под влияние на необхватната и тъй тъмна нощ, в която дишаха толкова много живи същества и неща, които не можехме да видим, аз се молех за всички: за себе си, за Розета, за семейство Феста, за това на Париде и за всички хора, пръснати по планината в този час, за англичаните, италианците, претърпели толкова много страдания; молих се и за германците и за фашистите, които ни причиняваха тия страдания. Защото всички те бяха хора. Признавам, колкото повече молитвата ми се разгъваше, толкова повече се вълнувах и очите ми се изпълваха със сълзи. Макар да смятах, че това се дължи отчасти на умората, казвах на себе си, че е хубаво да изпитам такова чувство.

Розета се молеше с наведа глава, но неочаквано ме сграбчи за ръката и извика:

— Гледай, гледай!..

Погледнах и видях в дъното на тъмнината да се издига ярка ивица светлина, която достигайки на голяма височина, се превърна в зелено цвете, което после падна бавно, осветявайки за мит планините около долината, горите и дори, както на мен ми се стори, чак къщите на Фонди. По-късно узнах, че тези зелени светлини били ракети, с които си служили за нощни наблюдения на фронта, за да изберат местата, където да си правят стрелбата на оръдията и самолетните бомби. Но в онази нощ това ми се стори като добро предзнаменование, почти като знак, с който дева Мария казваше, че е чула молитвата ми и е готова да я изпълни.

Поисках да разкажа тази молитва най-вече за да дам ясна представа за характера на Розета, който досега не съм описвала. Тъй като впоследствие, по причина на войната, той се измени коренно както денят в нощ, искам да разкажа какво бе Розета по времето, когато пристигнахме в планината, или поне как на мен ми изглеждаше и считах дотогава, че е. Както е вярно, че Розета е такава, каквато бе, и сега, когато тя се е променила, както казах, и се отличава от тогавашната Розета колкото черното от бяло, считам, че тази моя представа за нея тогава не е погрешна.

И така, бях отгледала Розета много грижливо, като господарско дете, стараейки се да не й откривам лошите неща, които съществуват по света, и доколкото ми е възможно, я държах далеч от тях. Не съм особено вярваща, макар че изпълнявам всички верски задължения, но в моето отношение към вярата е имало периоди, в които съм поставяла вярата на висота, и други, в които съм я принизявала. Имало е например случаи, като онази нощ на мачерата, когато ми се е струвало, че действително вярвам. Но имаше и моменти, когато в дните, в които трябваше да бягам от Рим, когато абсолютно не вярвах. Във всички случаи обаче вярата не ме е заблуждавала да виждам действителността такава, каквато е всъщност, колкото и свещениците да са се стараели да я обясняват другояче, защото често пъти тя напълно противоречи на обясненията ми. Но у Розета това беше съвсем различно. Не зная дали защото получи възпитание до дванадесетгодишна възраст в полупансион при калугерки, или защото това се дължеше на характера й, но тя бе крайно вярваща, у нея нямаше съмнения и колебания, тя бе напълно убедена и сигурна във верските догми, че, така да се каже, нито разискваше, нито разсъждаваше върху тях. За нея вярата бе въздухът, който се вдишва посредством белите дробове, за което нещо ние нито говорим, нито си даваме сметка. Трудно ми е сега, след толкова много промени и събития, да си обясня каква е била Розета по времето на нашето бягство от Рим. Ще се огранича само да кажа, че от време на време ми се случваше да мисля, че тя е съвършена. Наистина тя беше от ония същества, в които дори злобният човек не би могъл да намери някой недостатък. Розета беше добра, пряма, откровена и честна. Аз съм човек, който често променя настроенията си, мога да се разгневя, да крещя, способна съм дори да бия ей така, само защото загубвам ума си. Но тя никога не ми е отвърнала със злоба, никога не ми се е сърдила, никога не се е показвала друга освен идеална дъщеря. Нейното съвършенство не се състоеше само в липсата на недостатъци, то се изразяваше в постъпките й и в справедливите й думи, подбрани между хиляди, които трябваше да се кажат или извършат. Много пъти дори съм се плашила при мисълта, че дъщеря ми е като светица. Основание да мисля така ми даваше нейното добро, безпогрешно държане. Трябва да подчертая, че тогава тя нямаше абсолютно никакъв житейски опит и в душата си беше все още дете. Целият си живот беше прекарала само с мен, след като получи образованието си от калугерките, и не бе вършила нещо друго, освен да ми помага понякога вкъщи и в магазина. При това извършваше всяко нещо така, като че го познаваше много добре. Едва сега разбирам, че съвършенството й, което тогава ми се струваше невероятно, е произхождало именно от неопитността й и от възпитанието, което й дадоха калугерките. Неопитност и религия слети заедно, образуват това съвършенство, което аз смятах солидно като крепост, а то било крехко като кула, направена от карти за игра. Изобщо тогава не можех да си дам сметка, че истинското съвършенство е в опитността и познанията, макар и от специален вид, а не в неопитността и невежеството, какъвто бе случаят с Розета. Но каква вина имах аз? Изгледах я с обич, като всички майки на този свят, и мислех, че когато се омъжи и излитне от този дом, ще научи някои неща дори много рано. Не бях обаче държала сметка за войната, която ни принуждава да опознаем тия неща дори мимо волята ни и ни насилва да ги изпитаме преждевременно по най-неестествен и жесток начин. Няма що. Значи, съвършенството на Розета е било за мирно време, когато търговията вървеше добре и аз мислех да натрупам пари за зестра, като мечтаех за един добър младеж, който ще я обича и комуто тя ще стане съпруга и ще народи деца. Така, след като бе едно съвършено момиче и девойка, можеше да стане и съвършена съпруга. Но това нейно съвършенство не струвало нищо във военно време, за което се изискват друг вид качества, какви, не знам, но положително не качествата на Розета.