Алберто Моравия - Чочарка

И така, още известно време бродихме из разрушенията и тълпата от италианци и войници и след това поехме по главния път в края на града, където идваше доста незасегнати от бомбите къщи, защото бомбардировките бяха разрушили главно града. Там, където планината се врязваше в долината, образувайки ъгъл, пътят извиваше и ние видяхме една оцеляла къщичка. Вратата й беше отворена и аз казах на Розета:

— Да видим дали не можем да прекараме тук тази нощ.

Изкачихме трите стъпала и се намерихме в съвършено празна стая. Някога стените й са били варосани, но сега бяха мръсни като на яхър. Между черните петна, изкъртения хоросан и дупките видяхме нарисувани голи жени, женски лица и други неща, които не мога да кажа — обикновените мръсотии, които войниците рисуват по стените. В единия ъгъл имаше купчина пепел и изгаснали главни, което говореше, че тук бяха палили огън. Двата прозореца нямаха стъкла и само единият имаше капаци, изглежда, че главните в огъня бяха остатъци от капаците на другия прозорец, които липсваха. Казах на Розета, че за две-три вечери можехме да се установим тук. От прозореца забелязах недалеч един плевник, щяхме да донесем сено и как и да е щяхме да си нагласим постеля. Постелки и завивки нямахме, но беше топло и щяхме да спим облечени.

Казано — сторено. Изчистихме, колкото можахме, та, като махнахме големия боклук, после донесохме от поляната достатъчно сено, за да си направим постеля.

— Чудно — споделих с Розета — как никой не се е сетил да се настани тук преди нас.

Обяснението за това дойде много скоро, като излязохме да се поразходим по пътя. Недалеч от къщичката имаше нещо като полянка с няколко дървета. Открихме, че там, между дърветата, американците бяха прикрили три оръдия, толкова големи, че такива през останалото време на войната не видях. Бяха насочени към небето: дулата им бяха огромни долу, широки като дънери и постепенно към устата се стесняваха, бяха боядисани в зелен цвят и бяха много дълги, така че се губеха между листата и огромните платани, под които бяха скрити. Монтирани бяха на колела с вериги, в основата си имаха табла с пръчки, бутони и винтовки, видно бе, че се управляват много сложно. Около тях имаше много камиони и блиндирани коли, в които, както казаха, едни селяни, дето също ги разглеждаха, имало снаряди и ако се съдеше по оръдията, вероятно и те бяха много големи. Войниците по обслужването им се бяха пръснали наоколо, излегнати на тревата с очи нагоре, други стояха до самите камиони по ризи, всичките бяха млади и безгрижни, облечени сякаш не да воюват, а просто за екскурзия; едни дъвчеха дъвка, други пушеха, трети четяха вестници. Един от селяните ни обясни, че войниците предупредили, че не отговаряли за тези, които остават в къщичките близо до оръдията, и ако останели, то било на техен риск и отговорност, защото все още имало вероятност германците да контраатакуват с бомбардировачи и да засегнат оръдията. Тогава мунициите можели да хвръкнат във въздуха и да избият всички, които се намират на около сто метра разстояние. Ето как разбрах защо при такава криза на къщи във Фонди нашата беше останала празна и казах:

— Струва ми се, че от трън попаднахме на глог. Тук има опасност да полетим във въздуха заедно с тия младежи.

Но слънцето светеше тъй приветливо, войниците лежаха спокойно и равнодушно на тревата по ризи, наоколо беше толкова зелено, а въздухът тъй свеж в яркия ден, че на мен ми се стори невъзможно да се умре в такъв ден, затова добавих:

— Ех, не ме интересува, като не загинахме досега и сега няма да умрем. Ще останем в къщичката.

Розета, която вършеше винаги това, което исках аз, отговори, че на нея й било безразлично; дева Мария ни била покровителствувала досега и щяла да продължава да ни пази. Тъй ние продължихме спокойно разходката си. Беше като в празник, сякаш имаше панаир и всеки искаше да се наслади на спокойствието и хубавия празничен ден. Пътят гъмжеше от селяни и войници, всички пушеха и ядяха американски бонбони, радваха се на хубавото време и на свободата, като че тези две неща бяха неразделни, сякаш слънцето без свободата не би светило и не би топлило, като че свободата не би могла да дойде през зимата, докато слънцето се таи зад облаците. Въобще всичко изглеждаше съвсем естествено, сякаш случилото се досега е било против природата и най-после, след толкова време, природата беше надделяла.

Беседвахме с различни хора и всички казваха, че американците раздавали храни, че се говорило вече за възстановяване на Фонди, че той щял да стане много по-красив от преди, че лошото било вече отминало и нямало причини за нови страхове. Но Розета не ми даваше мира да узнаем нещо за Микеле, защото въпреки голямата радост, мисълта за неговата съдба беше заседнала в сърцето й като трън, и аз разпитах мнозина, но никой не знаеше нищо. Сега, когато германците си бяха отишли, на никого не му се искаше да мисли за тъжни неща, също както и на мен, когато потегляхме от Сант Еуфемия и когато се боях да се простя с Филипо, единствен измежду всички, който не можеше да бъде радостен. Хората ми отвръщаха: