Алберто Моравия - Чочарка

— Ние двете сме от Рим и искаме да отидем в Рим. Ти трябва да ни кажеш как можем да се доберем дотам.

Той започна да се смее, показвайки хубавите си бели зъби, и отвърна:

— Единственият начин е да се облечеш като войник, да се качиш на танк и да вземеш участие в битката, която се води в момента в Рим.

Докривя ми и му казах:

— Та вие още ли не сте превзели Рим?

— Не. Там все още са германците. А и дори да бяхме го превзели, ти нямаше да можеш да отидеш, докато не се получат нареждания. Без разрешение никой не може да отиде в Рим.

Стана ми толкова болно и отново извиках:

— Това ли е вашето освобождение? Да умре човек от глад, да броди бездомен, по-лошо от преди.

Той сви рамене и обясни, че това се дължало на върховни военни причини. Добави обаче, че колкото до глада, предвидено било населението да не умре от глад и като доказателство за това щял да ни донесе храна. И наистина, все така усмихнат, той ни помоли да го последваме. Тръгнахме след него и така отидохме до общината, където гъмжеше от народ, който се блъскаше, протестираше и викаше в дъното на една огромна стая, където беше поставено дълго бюро. Зад него стояха няколко граждани от Фонди с бели ленти на ръкавите си, а пред тях бяха наредени американски консерви.

Американският офицер ни заведе до самото бюро и ни даде шест-седем месни консерви, две рибни и една голяма кръгла кутия, тежаща най-малко килограм, с мармалад от сливи. Сложихме всичко в куфарите и излязохме с блъскане. Двамата американци с колата ги нямаше, бяха изчезнали. Офицерът ни изкозирува, усмихвайки се, и си отиде.

Започнахме да обикаляме между тълпата безцелно, като другите. Сега вече бях по-сигурна, защото в куфара ми имаше храна, а храната е най-важното нещо; започнах да обикалям, за да разбера как изглежда вече Фонди свободен. Така успях да забележа някои неща и те ме накараха да си помисля, че положението не бе такова, каквото си го представяхме горе в Сант Еуфемия, докато чакахме пристигането на съюзниците. Онова изобилие, за което всички говореха, го нямаше. Наистина американците раздаваха бонбони и цигари, от които, изглежда, имаха големи количества, но за останалото очевидно бе, че постъпваха много внимателно. Освен това, да си призная, държането на американците не ми хареса. Бяха внимателни и любезни наистина и затова бяха за предпочитане пред германците. Германците наистина не бяха щедри на любезности, но пък тези американска любезност беше безразлична, далечна и въобще американците се отнасях с нас като с деца, които пречат на по-възрастните и се налага да бъдат усмирени именно с бонбони. А понякога дори не бяха любезни. За да дам представа, ще разкажа една случка, на която бях очевидка. За да се влезе в града Фонди, беше необходим пропуск или трябваше да си причислен на работа към итало-американската възстановителна акция на града. Случайно двете с Розета се намирахме на едно място на главното шосе. Приближиха се двама италианци, двама господа, личеше по държанието им, въпреки че бяха облечени в дрипи. Единият от тях, старец с бели коси, заяви на сержанта:

— Ние двамата сме инженери, съюзният щаб нареди днес да се представим на работа.

Сержантът, строен мъж с голобрадо лице, прилично на свит юмрук, запита:

— Къде е пропускът ви?

Двамата се спогледаха и старецът отвърна:

— Пропуск нямаме… казаха ни да се представим…

Тогава сержантът започна да им крещи грубо:

— И вие идвате толкова късно? Трябваше да се представите тази сутрин с другите работници.

— Казаха ни го преди малко — заяви по-младият, четиридесетгодишен мъж, слаб, с хубаво държане, много неспокоен, който, изглежда, страдаше от нерви, защото от време на време мръдваше главата си встрани, сякаш че имаше крива шия.

— Лъжа! Вие сте лъжци!

— Внимавайте какво говорите — каза по-младият обидено, — този господин и аз сме инженери и…

Той поиска да довърши, но сержантът го прекъсна със следните «хубави» думи:

— Млъкни, млъкни бе, лайно, че ще ти залепя два шамара и ще те накарам да си затвориш човката.

На младия инженер, който, изглежда, беше невротик, тези думи подействуваха като плесници, защото той пребледня и аз помислих за миг, че ще убие сержанта. За щастие се намеси старият, за да ги помири, и от една приказка на друга успяха да минат и да си отидат. Този ден видях не малко подобни случаи. И трябва да кажа нещо: те всички биваха предизвикани от американски войници, които обаче бяха итало-американци. Истинските американци, английските американци, високи и слаби, се държаха съвсем различно, хладно, но възпитано и любезно. Но итало-американците бяха истински нещастници, с които човек не можеше да разбере как да се държи. Може би защото се чувствуваха много сходни на италианците и искаха да убедят себе си, че са по-различни и по-добри от тях и за да се отличават, се отнасяха лошо; или затова, че имаха стара вражда срещу Италия, откъдето бяха забягнали голи и боси в Америка; или още затова, че в Америка никой не ги е считал за нещо, а тук искаха да минат за нещо поне веднъж в живота си. Въобще те бяха най-невъзпитаните или ако предпочитате, най-малко вежливи. Всеки път, когато ми се налагаше да се обърна за нещо към американците, винаги съм молела бога да ме среща с американец, дори с негър, но не и с итало-американец. Над всичко те се гордееха, че говорят италиански, а говореха на разни диалекти от Южно Италия, като калабрезки, сицилиански или неаполитански, така че можеха трудно да бъдат разбрани. Опознаеш ли ги добре обаче, въпреки всичко бяха добри хора, макар че първата среща с тях биваше неприятна.