Алберто Моравия - Чочарка

Тъй прекарах онзи следобед, спейки или дремейки под ужасната приспивна песен на оръдието, по-сладка от майчина песен в детството. При всеки изстрел къщичката се разтърсваше, мазилката падаше на парчета върху главите и телата ни, сеното бодеше, подът под него убиваше и все пак днес мога да потвърдя с пълно съзнание, че това бяха най-прекрасните часове от моя живот.

От време на време притварях очи и през счупения прозорец гледах навън зелените листа на явора, огрени от ярките лъчи на майското слънце, после виждах как слънцето постепенно клони на залез, как листата потъмняваха и загубваха блясъка си, а оръдието все продължаваше да стреля и аз щастлива прегръщах Розета. Бях толкова уморена и изтощена, че въпреки оръдейната стрелба, съм спала около един час тежко, без сънища. Като се събудих чух, че стрелбата продължава, разбрах, че тя не е преставала, и отново се почувствувах щастлива. След толкова оглушителния шум настъпи тишина, която сякаш беше изтръпнала от продължителната пукотевица, но аз веднага долових, че това е съвсем обикновена тишина с обичайните шумове на живота: някъде прозвъня черковна камбана, откъм пътя дочух човешки гласове, кучешки лай и мучене на крава. Стояхме още половин час така прегърнати, полусънени, после станахме и излязохме навън. Беше вече нощ, със звездно небе, със силен мирис на окосена трева с безветрения свеж въздух. Но откъм виа Апия продължаваше да се носи шумът на мотори и желязо — настъплението продължаваше.

Изядохме още една консерва с малко хляб, легнахме върху сеното, здраво прегърнати, и сме заспали веднага в тишината без топове. Не зная колко време бяхме спали, може би четири или пет часа, а може би и повече. Неочаквано се стреснах и унесена седнах върху сеното: стаичката беше залята от ослепителна трептяща зелена светлина, на която всичко изглеждаше зелено: стените, таванът, сеното, лицето на Розета, вратата, подът. Светлината ставаше все по-ярка, причиняваше физическа болка, която всеки миг ставаше все по-остра и която ти се струва, че е невъзможно да се усили повече, защото болките от нея вече са непоносими. После ненадейно светлината угасна и в мрака се изви воят на проклетата въздушна сирена, която не бях чувала от времето, когато бяхме в Рим. Едва тогава разбрах, че това е тревога за въздушно нападение. В миг извиках на Розета:

— Бързо, да бягаме от къщата — но в същото време чух страхотни изригвания от бомби много наблизо и между тях гневната стрелба на самолетите и сухите изстрели на противовъздушната артилерия.

Грабнах Розета за ръка и се втурнах навън. Беше нощ, но навън бе светло като ден поради някаква червена светлина, която бавно обгръщаше къщичката, дърветата и небето. Последва страхотен взрив, една бомба беше паднала зад къщичката и въздушната вълна ни блъсна в краката, като че някаква огромна уста със страшна сила беше духнала в полата ми, аз помислих, че съм ранена и може би вече мъртва. А всъщност тичах, влачейки Розета за ръка, през една пшеничена нива, после усетих, че затъвам във вода до колене. Беше някакъв ров с вода, чиято студенина ме поуспокои малко, и останах във водата, която вече достигна до корема ми, като стисках Розета към гърдите си, а през това време червената светлина танцуваше наоколо, осветявайки разрушените къщи на Фонди, които се виждаха като през деня. Взривовете се чуваха около нас по полето много близки и много далечни. Небето над нас бе изпълнено с бели облачета от стрелбата на противовъздушната артилерия и сред целият този ужас се носеше хрипливият и яростен грохот на самолетите, които летяха много ниско и хвърляха бомбите си. Последният взрив беше много силен, по-силен от всички други, сякаш небето бе някаква стая и някой бе затръшнал вратата й, преди да си отиде. Червеното сияние угасна, с изключение на един ъгъл на хоризонта, където може би имаше пожар. После грохотът на самолетите отслабна и се загуби в далечината. Противовъздушната артилерия стреля още малко и престана.

Щом мракът се върна и нощта отново стана черна и тиха, а над главите ни отново се появиха звезди, казах на Розета:

— По-добре е да не се връщаме в къщичката… има опасност, ония копелета да се върнат и отново да бомбардират, тогава сигурно ще ни убият. Да останем тук, така поне не сме застрашени къщата да се срути отгоре ни.

Излязохме от водата и легнахме сред житото близо до рова. Но не можахме да заспим, а само сме задрямали, но вече не тъй щастливи, както в къщичката при стрелбата на оръдието. Нощта бе изпълнена с шумове, долитаха далечни викове, писъци, бръмчене на мотори, тропот на стъпки и не зная още колко други странни шумове. Нощта беше неспокойна и аз помислих, че германските бомби са убили и ранили много хора и сега американците тичат да ги събират. Най-после сме се унесли, но неочаквано ни събуди дивата дрезгавина на зората. Видяхме се, че лежим сред житото, около лицето ми имаше високи жълти класове, а сред тях макове с много красив червен цвят; небето над главата ми беше бяло и студено, с няколко златни звезди, които все още блестяха. Погледнах изтегнатата до мен Розета, която още спеше, и видях, че лицето й е изцапано с черна засъхнала кал, а така също краката и полата й чак до корема, както и моите. Но почувствувах, че съм си отпочинала, защото, макар и с прекъсване, все пак бях спала от първите часове на следобеда на предния ден до този момент.