Алберто Моравия - Чочарка

Попитах Розета:

— Искаш ли да станем?

Но тя измърмори нещо, което не разбрах, и се обърна, като сложи главата си в скута ми и с двете си ръце ме обгърна. Тогава, макар че не ми се спеше, и аз се излегнах и останах там със затворени очи сред издигащото се около нас жито, очаквайки Розета да се наспи.

Розета се събуди най-после, когато беше вече бял ден. Дигнахме се с мъка от житеното си легло и се надвесихме над класовете по посока на къщичката, но колкото и да се взирахме, не можахме да я видим, къщичката я нямаше вече. Най-после успях да забележа в края на нивата, там, където си спомнях, че беше къщичката, куп развалини и казах на Розета:

— Виждаш ли, ако бяхме останали там, сега щяхме да сме мъртви.

Без да се помръдва, съвсем спокойно, тя отговори:

— Може би щеше да бъде по-добре, мамо.

Погледнах я и дивях на лицето й изписано такова огромно отчаяние, че внезапна решителност й казах:

— Още днес, по какъвто и да е начин, ще се махнем оттук.

— А как?

— Трябва да се махнем и ще се махнем.

После отидохме да видим къщичката и видяхме, че бомбата избухнала до нея и тя бе рухнала на пътя, като го беше задръстила с развалините си по цялата му ширина. Бомбата беше изкопала широка, повърхностна дупка, разядена наоколо, земята вътре беше влажна и кафява, примесена с изтръгнати треви, а на дъното й жълтееше насъбрана вода. Така ние отново бяхме без покрив, а което беше още по-лошо, сега и куфарите ни и малкото, което притежавахме, бяха останали под развалините. Изглежда ме налегна отчаяние и не знаейки какво да сторя, седнах върху развалините и се загледах пред себе си. Шосето както и предния ден гъмжеше от войници и бежанци, но всички ни отминаваха, без да погледнат нито нас, нито разрушенията, нещо съвсем естествено вече, което не ни направи никакво впечатление. Но един селянин се спря и поздрави. Беше от Фонди, познавах го от дните, когато слизах от Сант Еуфемия за продукти. Той ни каза, че германците бомбардирали през нощта, че имало около петдесет души убити, тридесет войници и двадесетина италианци. Разказа и за съдбата на едно цяло семейство, което прекарало цяла година в планините като нас и слязло при пристигането на съюзниците. Настанило се в една от ония къщички до пътя, недалеч от нашата. Една бомба паднала над самата къщичка и убила всички: жената, мъжа и четирите деца. Двете с Розета изслушахме разказа му в пълно мълчание. В друго време аз сигурно бих извикала: «Но как? Защо? Клетите! Гледай каква съдба!» Сега обаче не казах нищо, защото нямах сили. Всъщност нашите собствени нещастия ни правеха равнодушни към нещастията на другите. По-късно размислих, че това е може би една от най-лошите последици на войната: да прави хората безчувствени, жестокосърдечни и да убива в тях милосърдието.

Цялата сутрин прекарахме, седнали върху развалините на къщичката, разбити и неспособни да разсъждаваме. Бяхме така зашеметени и затъпели от страдание, че нямахме сили дори да отговаряме на много войници и бежанци, които ни заговаряха. Спомням си, че когато един американски войник видя Розета, седнала неподвижна и унесена върху камъните, спря и я заговори. Тя не му отвърна, а само го гледаше. Най-напред той й заговори на английски, после на италиански. Накрая извади от джоба си една цигара мушна я в устата й и си отиде. А Розета остана така, както си бе, с лице, опръскано със засъхнала и черна кал и провиснала цигара в уста, картина смешна, ако не бе толкова тъжна.

Настъпи обяд и аз с върховно усилие реших, че трябва да направим нещо, ако не друго, то поне да хапнем, защото бе необходимо. Казах на Розета, че ще се върнем във Фонди, ще потърсим американския офицер, който говореше неаполитански и който, изглежда, бе почувствувал симпатия към нас. И така полека-лека, вървейки без желание, се върнахме в града. Там заварихме все същия панаир сред купищата развалини ровове, пълни с вода, сред автомобили и блиндирани коли и американски полицаи, които се стараеха да оправят движението на тълпата отчаяни и бездомници. Стигнахме на площада и аз се запътих направо към общината, където както предишния ден беше шумно и пълно с хора — раздаваха им храна. Но този път имаше малко повече ред. Полицаите бяха наредили хората в три редици, пред всяка от които зад голямата маса стоеше по един американец, а пред него бяха натрупани кутии с консерви. До всеки американец стоеше един италианец от общината с бяла лента на ръката, натоварен да подпомага раздаването на храната. Между другите видях зад масата и познатия американски офицер, когото търсех и накарах Розета да се наредим на редицата, на която той раздаваше храна, за да имаме възможност да поговорим с него. Заедно с другите нещастници и ние чакахме доста и най-после дойде и нашия ред. Офицерът ни позна и ни се усмихна с блестящите си зъби.