Алберто Моравия - Чочарка

Пред една от ония къщички, оцеляла като по чудо, забелязах някаква суматоха и отидох да видя какво става. Неколцина американци стояха на балкона на втория етаж и хвърляха на бежанците и селяните карамели и цигари, а те се хвърляха върху тия неща, борейки се в праха, така че беше просто срамота да ги гледа човек. Личеше, че не им трябваха нито карамелите, нито цигарите, но въпреки това се боричкаха за тях с такава настървеност само да бъдат приятни на американците, защото чувствуваха, че американците очакват тъкмо това от тях. Изобщо още от първите човеци се бяха установили такива отношения, които по-късно имах възможността да наблюдавам в Рим през цялото времетраене на съюзническата окупация: италианците просеха, за да се нравят на американците, а американците им подаряваха, за да направят удоволствие на италианците, и никой не си даваше сметка, че с действията си те не ставаха по-приятни едни на други.

И аз си мисля, че тия неща никой не ги желае, а те стават от само себе си, като по някакво нямо съгласие. Американците бяха победили, а италианците — победени, това бе достатъчно.

Доближих се до един малък военен автомобил, спрял сред тълпата, в който седяха двама войници, единият червенокос, с лунички и сини очи, другият мургав, жълтокож, със заострен нос и тънки устни, и ги попитах:

— Кажете, как мога да се добера до Рим?

Чернокосият дори не ни погледна, дъвчеше дъвка и унесено четеше, а другарят му бръкна в джоба си и извади пакет цигари.

— Цигари не са ни нужни, ние не пушим — казах аз, — кажете ни само по какъв начин да отидем до Рим.

— Рим? — повтори мургавият накрая. — Никакъв Рим.

— А защо?

— Германци в Рим.

И докато говореше, той бъркаше в джобовете си и извади все същите карамели. Но аз отказах да взема, като казах:

— Ако желаеш да направиш нещо, дай ни хляб, бонбони не ни трябват. Искаш да ми подсладиш устата? Не ще успееш, още за дълго време ще ми горчи.

Той не ме разбра и като извади изпод пейката един фотоапарат, направи знак, че желае да ни снима. Този път загубих всякакво търпение и изкрещях:

— Е-хе, да не искаш да ни снимаш такива, каквито сме: окъсани, одърпани, мръсни, като две дивачки? Благодаря, скрий си апарата.

Но тъй като той настоя, аз грабнах от ръцете му апарата и го сложих на седалката, с което исках да му обясня да престане. Този път той разбра и като се обърна към другаря си, каза му нещо на английски, онзи му отвърна без желание и без да вдигне очи от вестника си. След това мургавият се обърна към нас и ни направи знак да се качим в колата. Ние го послушахме и тогава червенокосият, сякаш събуждайки се, улови кормилото и подкара колата. Потеглихме като ракета между тълпата, която се разпръскваше, влязохме в града, минавайки през купове развалини и дупки. Ясно, това бе военна кола, която можеше да се движи навсякъде. А през това време мургавият гледаше краката на Розета, обута с чочи като мен. Накрая запита:

— Обуща? — И се наведе да докосне чочите, но продължи да опипва с ръката си нагоре до прасците.

Тогава му пернах ръката, казвайки:

— Хей, долу ръката… да, това са чочи, какво особено има… но ти не бива да се възползуваш от случая да пипаш дъщеря ми!

Сега той се престори, че не разбира и посочвайки чочите на Розета, взе фотоапарата и каза:

— Фотография?

Тогава му заявих:

— Виж какво, ние наистина носим чочи, но не желаем да ги фотографираш, защото после у вас ти сигурно ще разправяш, че всички италианци носят чочи и не знаят какво нещо са обувки. У вас вие имате червенокожи и какво би казал, ако ги фотографирахме и после кажехме, че вие носете по главите си пера като пернати? Да, аз съм чочарка и се гордея с това, но за теб аз съм италианка, римлянка или каквато искаш и спри да ми досаждаш с твоите фотографии.

Най-сетне той разбра, че не бива да настоява, и прибра фотоапарата. А през това време колата, като подскачаше, понеже преминаваше през мръсни локви и разрушения, прекоси града и ние достигнахме до централния площад.

И тук се бе събрала огромна тълпа хора, все същия панаир. Особено много хора се трупаха пред една къща, която вероятно беше общината и като по чудо оставена неразрушена, а само надупчена и олющена, Червенокосият, който до този момент не бе проговорил дума и не ни бе погледнал, направи знак да слезем. Подчинихме се. Тогава слезе и мургавият, каза ни да почакаме и изчезна сред тълпата. Върна се веднага с друг американец, един младеж в униформа, който много приличаше на италианец, мургав, с лъскави очи и правилни бели зъби. Той каза: «Аз зная италиански» и продължи да ни говори на онова, което той считаше, че е италиански език, а то бе по-скоро от най-простите неаполитански диалекти, на който говорят пристанищните хамала в Неапол. Все пак той ни разбираше, а и ние него. Аз му казах: