Алберто Моравия - Чочарка

— За какво ти е потрябвала толкова Розета, че я викаш? Тя е тук и яде качамак.

Въздъхнах и малко засрамена, влязох в колибата и седнах при другите пред масата, върху която стоеше паница с качамак. Както обикновено никой не говореше и аз мълчах. Селяните изглеждаха изцяло погълнати в яденето дори и в този ден, в който бяха станали толкова много неща и щяха да станат още толкова други. Само Париде, изразявайки обща за всички мисъл, неочаквано каза без тъга, сякаш казваше, че времето е хубаво или нещо подобно:

— И така, вие се връщате в града, за да бъдете отново госпожи… а ние ще останем тук, за да се трудим.

Той си избърса ръката, взе черпак вода, пи и излезе, както правеше винаги, без да се сбогува.

Казах на семейството му, че ще отидем да си приготвим багажа, а после ще се сбогуваме, и двете с Розета излязохме.

Сега имах едно-единствено, голямо, нетърпеливо и радостно желание: да си отида колкото е възможно по-скоро. Въпреки това, необяснимо защо, казах:

— Трябва да отидем при Феста и да разберем какво е станало с Микеле. — Но го казах неохотно, защото може би Микеле не се беше върнал и се страхувах, че мъката на семейството му ще помрачи моята радост. Но Розета отвърна спокойно:

— Феста ги няма вече. Заминали са тази сутрин много рано, в зори. А Микеле не се върна. Надяват се да го намерят в града.

При тези думи изпитах голямо облекчение, не по-малко егоистично от желанието ми от преди малко, и отвърнах:

— Е, тогава не ни остава нищо друго освен да си свием багажа и да си вървим час по-скоро.

— Аз — каза Розета — станах в зори и се сбогувах с Феста. Клетите, бяха просто отчаяни. За тях този прекрасен ден е лош, защото Микеле не се върна.

Замълчах за малко, защото неочаквано се засрамих и помислих, че Розета е много по-добра от мен и беше станала нарочно в зори, без да се страхува, че мъката на семейството ще я засени радостта й, и бе отишла да се сбогува. Като я прегърнах, казах:

— Злато мое, ти си толкова по-добра от мен и си извършила нещо, което аз нямах смелостта да сторя. Тъй съм щастлива, дето нашата мъка свърши, че почти се страхувах да отида при Феста.

— О — отвърна тя, — не го направих с усилие, а защото обичах Микеле. Щях да направя усилие, ако не бях отишла. Цяла нощ не мигнах, все мислех за Микеле. За съжаление майка му беше права — той не се завърна.

Но вече трябваше да си вървим. Като отидохме в стаичката си, извадихме куфарите си, с които бяхме дошли от Рим, прибрахме в тях малкото останали ни дрипи: някоя пола, чифт фланели, които бях изплела там със селски куки от груба селска вълна, чорапи и кърпи. Прибрах и последните остатъци от провизиите си, т. е. овчето сирене от евангелистите, малко повече от килограм боб и едно мъничко черно хлебче, изпечено от царевично брашно и трици. Размислих дали да прибера и малкото чинии и чаши, които бях купила от селяните, но реших да ги оставя, затова ги наредих на перваза на прозорчето. Това бе всичко и като затворих куфарите, седнах на леглото до Розета и огледах всичко наоколо, стаичката, която вече изглеждаше празна и тъжна като ония къщи, които биват изоставени завинаги. Сега вече нетърпението и радостта ми бяха стихнали. Нещо повече — изпитвах истинска мъка. Мислех си, че с тези мръсни стени и с този кален под оставаха свързани най-горчивите и най-страшните дни от живота ми и макар да желаех да ги напусна, страдах за тях. Деветте месеца, които бях прекарала в тази стаичка, бяха минали ден след ден, час след час, минута след минута в надежда и отчаяние, сред страх и смелост, с волята да живея и желанието да умра. Но най-вече бях очаквала едно нещо — освобождението, което имаше това качество, че освен хубаво, беше и справедливо и се отнасяше и до другите, не само до мен. И тогава изведнъж разбрах, че който чака нещо като това, желае с по-голяма сила и истина от онзи, който не очаква нищо. Изхождайки от себе си, си помислих, че същото може да се отнася и до всички хора, които очакват много по-важни неща, като връщането на Христа на земята или победата на правдата за бедните.

И признавам истината, като излязох навън от стаичката, за да си отида завинаги, сторими се, че напускам, не казвам точно църква, но едно почти свято място, защото там бях страдала много, бях очаквала и се бях надявала не само за себе си, а и за другите.

Бяхме сложили куфарите върху саръците на главите си и се запътихме към колибата на селяните да се сбогуваме, когато изведнъж между хората, които се намираха на мачерата, настана някакво бързо раздвижване. Този път не бе причина оръдието, което ехтеше много далеч като някакъв замиращ гръмотевичен тътнеж, а едно равномерно, много точно и нервно тракане, което като че идваше из храсталаците горе на върха на планината. Един евакуиран се спря за минута да ни извика: